Отстъпих, за да огледам по-добре. Каменната фасада не изглеждаше много стара, но гравюрите бяха средновековни, изобразяваха ангел, който подаваше бокал на кралица. От дясната страна на църквата видях калдъръмен двор, ограден от розови храсти, заключени зад бяла метална врата. На нея бе закачен графикът с часовете на предстоящите служби. Най-отгоре бе написано „Църква Сен Куен дьо Вьо“. Със сигурност това беше мястото.
Самата църква бе кацнала на висока скала над индустриална зона край река Сена и аз веднага разбрах защо това място е било избрано за кралска вила от седми век. „Ако пилигримите са идвали тук на поклонение, продавачите на реликви едва ли са били далече“ — реших аз.
Огледах се с надеждата да видя магазин към църквата или някоя будка, каквито имаше близо до светите места из цяла Европа, натъпкани с изображения на папата и картички на светци. Единствените сгради край църквата бяха жилищни блокови и старчески дом. Отдалечих се от църквата, като се оглеждах да не пропусна нещо. Наоколо нямаше магазини. Не се виждаха и ограждения с въжета или лента.
Дори огледах местните барове. Името на нито един от тях не намекваше за онова, което търсех. Всъщност какво очаквах да намеря? Може би кръчма „Въже и реликва“? Или пък „Лечителят и въжето“? Не очаквах да видя бар „Въжен знак“ например, но можех да попадна на нещо интересно в близките пресечки.
Силно разочарована се върнах към църквата и седнах на стъпалата, без да обръщам внимание на подмятанията и свиркането на бандата момчета, докато се опитвах да измисля план Б на мисията. Трима мъже се приближиха към близка сграда, почукаха на заключена врата, погледнаха подозрително и мен, и момчетата, докато чакаха нервно някой да отвори. Започна да ме хваща страх. Трябваше веднага да се махна. Тъкмо станах, готова да си тръгна, когато мъж със свещеническа якичка излезе от заградения двор и аз се втурнах след него.
— Извинете — извиках. Човекът се усмихна търпеливо и ме изчака. — Наблизо да има църковен магазин, в който се продават реликви или религиозни предмети?
Той поклати глава и сви рамене.
— Когато църквата е отворена за служба, продаваме свещи и пощенски картички. Не знам обаче наблизо да има магазини, в които да продават онова, което търсите.
Благодарих му и напълно обезкуражена, реших, че е време да си ходя.
— Защо не опитате на битака? — провикна се той след мен.
Битака! Прочутият парижки битпазар. Намираше се на по-малко от половин час път пеша. Той, разбира се, не бе съществувал преди хиляда години, но пък имаше вероятност да открия нещичко. Може да се бе запазило нещо. Или пък просто да беше преместено. Там бе мястото в Париж, където човек можеше да открие почти всичко, така че… защо не?
Вече минаваше пладне, затова си купих сандвич и го изядох, докато вървях, макар да знаех, че да обядваш по улиците на Париж е в пълен разрез с етикета. Докато дъвчех сандвича, хората, с които се разминавах, ми пожелаваха bon appetit33, което бе подигравателният начин да кажат: „Редно е да седнеш и да се насладиш на обяда си“.
Когато приближих дългия километър и половина площад, на който се намираше пазарът, започнаха да се мяркат продавачи със сгъваеми маси, по които бяха подредили какви ли не боклуци — това дори не бяха обичайните junque34, типични за битака — продаваха всичко от гнусни стари, пластмасови седалки за тоалетна до автомобилни части. Колкото повече приближавах центъра на пазара, толкова по-хубави ставаха стоките, докато накрая стигнах до истинските пазарни сергии и малки магазинчета, отрупани с всичко — от африкански маски до винтидж лава лампи от седемнайсети век и кристални полилеи. Аромат на тамян и восък за мебели се смесваше с острия мирис на пържен лук откъм съседните сергии за храна.
Четях табелите на магазините и търсех нещо, което да напомня за въже или корда. Може би работилница, в която са се правели въжета. Само че в магазините, покрай които минавах, нямаше нищо, което да привлече вниманието ми. Най-сетне спрях и попитах продавача дали е виждал табела, на която да пише нещо за корда или въже. Той потри брадичка и поклати глава.