— Не искаш ли да свалиш расото и кордона? Ще имаш повече изгледи за успех.
— Не, господин адмирал. Тъкмо монахът трябва да изпълни обета на моряка.
— Имаш ли да ми поръчаш нещо, в случай, че работата вземе лош обрат?
— В такъв случай, ваше превъзходителство, бих ви помолил да бъдете добър и наредите да се отслужи панихида за душата ми. Ония ми обещаха стотици панихиди, но аз ги познавам, господин адмирал. Умра ли, никой няма да си мръдне и пръста, за да ме измъкне от чистилището.
— Ще наредя да ти отслужат не една, а десет панихиди.
— Обещавате ли?
— Адмиралска дума!
— Стига ми. Да не забравя, господин адмирал, наредете да ги отслужат, ако обичате — смятам, че за вас това е безразлично, — не за Еспозито, а за Фра Пачифико — в Неапол има толкова Еспости, та някой може да ми глътне панихидите и Господ няма да разбере за кого става дума.
— Фра Пачифико ли се наричаш сега?
— Да, господин адмирал, сам си избрах тази спирачка против някогашния си нрав.
— А не се ли страхуваш, че под това ново име Господ, който не е имал още време да те оцени, няма да те познае?
— Тогава, господин адмирал, Свети Франциск, на когото ще прославя името, ще му посочи кой съм, защото ще умра с неговото расо и кордон.
— Да бъде, както искаш. Разчитай на панихидите във всеки случай.
— Ох, щом адмирал Карачоло казва: „ще направя“ — отвърна монахът, — работата е по-сигурна, отколкото ако друг някой кажеше „направих“. А сега съм на заповедите ви, господин адмирал.
Карачоло видя, че е време.
— Внимание! — извика той така, че го чуха не само из целия кораб, но и по целия плаж.
След това боцманът даде със сребърната си свирка продължителен, трепетлив сигнал.
Последните му звуци още не бяха заглъхнали, когато Фра Пачифико, без да се омотае в расото, се прехвърли от вантите на десния борд към левия, за да отиде срещу зрителите, и с ловкост, доказваща, че монашеското послушничество не му е отнело ни най-малко моряшката пъргавина, стигна до големия марс, плъзна се през отвора му, хвърли се през малкия марс, без да се спре на него, полетя към малката мачта и въодушевен от насърчителните викове, изпращани отвред към монаха, летящ сред корабпите въжета, стигна до най-горното ветрило — по-високо, отколкото бе обещал — веднага, без колебание, извика само:
— Свети Франциск да ми е на помощ! — и се хвърли в морето.
Безкраен вик се понесе от всички уста. Зрелището, което за мнозина от събраните обещаваше да бъде само смешно, придоби изведнъж величието, присъщо на всяка постъпка, изпълнена смело от човек, излагащ с нея живота си на риск. Затова този вик, смесица от ужас, любопитство и възхищение, бе последван от тревожна тишина, когато всички очакваха появата на плувеца и трепереха да не би и той, като Шилеровия плувец, да остане под водата.
Три секунди, които се сториха на зрителите три века, изминаха, без тази тишина да се наруши. След това вълната, още не-успокоена от падането на Фра Пачифико, се разтвори отново, за да даде път на обръснатата глава на монаха, който извика веднага с благодарност и възхвала:
— Да живее Свети Франциск!
Щом видяха, че се подава от водата, четиримата гребци го настигнаха с едновременно гребане. Двамата свободни мъже го изтеглиха тържествено от морето. Капуцините в лодките запяха едногласно. Те Deum laudamus141, моряците от екипажа на „Минерва“ извикаха трикратно ура, а зрителите от вълнолома, кея и прозорците ръкопляскаха с неистовото увлечение, което придружава в Неапол всяка победа и взема фантастични размери, когато с нея се решава някакъв религиозен спор в полза на прочута мадона или прославен светец.
XXVIII
ПРОСИЯТА
Излишно е да разказваме след това, което току-що описахме, че капуцините от Свети Ефрем станаха на мода и манастирът им се прочу.
Колкото до Фра Пачифико, той беше отсега нататък народен герой в Неапол. Нямаше мъж, жена или дете да не го познава и да не го смята за светец или най-малко за божи избраник.
Славата на брата просител се отрази, разбира се, твърде скоро и на просията. Той я въртеше отначало както събратята си от другите просителски ордени с дисаги на рамо. Но след едночасово обикаляне из неаполските улици дисагите се напълваха; тогава той се връщаше за втори дисаги, които също напълваше след час; и след като се прибра един ден, Фра Пачифико заяви, че ако тръгне с магаре и му разрешат да отива до Стария пазар, до Маринела и Санта Лучия, ще донася вечер в манастира толкова плодове, зеленчуци, риба, месо, с една дума, толкова провизии, и при това все първокачествени, колкото тежи самото магаре.