Искането му бе взето под внимание, братството се събра и след кратко разискване, при което най-умните измежду братята признаха заслугите на Фра Пачифико, бе решено единодушно да му се даде магаре. Определиха петдесет франка за покупката на животното и позволиха на Фра Пачифико да си го избере по свой вкус.
Решението бе взето един неделен ден. Фра Пачифико не губи време; още в понеделник, в първия от трите дни, когато в Неапол става пазар на добитък — другите два дни са четвъртък и събота, — Фра Пачифико отиде на Порта Капуана, където ставаше пазарът, и си избра едно яко чучо142 от Абруцо.
Продавачът му поиска сто франка и справедливостта изисква да кажем, че цената не беше прекалена; но Фра Пачифико му напомни привилегиите на ордена, които такъв добър християнин не може да не знае; стигаше да сложи кордона си върху магарето, да каже: Свети Франциск, и от същия миг магарето ставаше собственост на светеца, следователно и на неговия представител Фра Пачифико, без да става нужда от петдесетте франка, които предлагаше доброволно. Продавачът призна истинността на тия доводи, както и законните права на светеца; но намираше, че честта да види магарето си в служба на Свети Франциск никак не го възмездява за загубата на петдесетте франка, които тази чест ще му струва, затова се опита да разубеди Фра Пачифико в избора, като каза, че го съветва приятелски да си избере друго животно, защото това имало неприятното предимство да притежава всички недостатъци на своята порода: било лакомо, упорито, похотливо, непокорно, постоянно се търкаляло и ритало, не търпяло никакъв товар, с една дума бивало го само за разплод; и за да изрази с една дума всички пороци на злополучното животно, след като размислил, той намерил за добре да го нарече Джакобино — единственото име, достойно за него, и единственото, за което то било достойно.
Излишно е да обясняваме, че Джакобино, преведено на френски, значи якобинец.
Фра Пачифико извика от радост. Предишният човек се пробуждаше от време на време у него и той изпитваше тогава нужда да се кара, да ругае, да бие както в дните, когато беше моряк. Едно непокорно магаре, при това именувано Якобинец, беше за него душевно спасение, срещнато, когато най-малко го очакваше. С такова зло магаре нямаше вече да му липсват законни основания да се гневи, а когато гневът му поиска да се изрази в действия, вместо да се излива в думи, ще има поне кого да удря! Всичко се нареждаше отлично! Заедно с името, дадено на животното от собственика му.
Всъщност всички в Неапол знаеха омразата на Фра Пачифико към името якобинец. Като нападаше, обиждаше, проклинаше животното с това име, той нападаше, обиждаше, проклинаше цялата секта, която — ако се съди по остриганите глави и разноцветните дълги панталони, срещани все по-често по улиците — се разпространяваше все по-обезпокоително в Неапол. Затова изборът на Фра Пачифико се спря на Якобинеца и колкото повече го чернеха пред него, толкова по-твърдо той държеше на своя избор.
При всепризнатото право на монаха да метне кордона си върху гърба на магарето и само по силата на това действие да го конфискува в своя полза, на продавача не оставаше възможност да настоява за цената; затова той се съгласи да приеме петдесетте франка, предложени от Фра Пачифико, като се страхуваше, че може да остане и без тях; и срещу десетте пиастра с образа на Карло III, от които Фра Пачифико го накара да му върне деветдесет и шест грана143 (тъй като един пиастър струваше дванадесет карлини и осем грана), животното стана собственост на манастира или по-точно на монаха.
Но било от обич към бившия си господар, било от ненавист към новия то изглеждаше решено още на място да покаже на Фра Пачифико лошите си качества, изброени от продавача.
Кон се продава с юздата, казват неаполитанци, а магаре с оглавника. Съгласно тази правна аксиома Джакобино бе не само продаден, но и предаден с оглавника си. Фра Пачифико го улови за него и го дръпна напред. Обаче Джакобино се изгърби, вкопа се с четирите си крака и нищо не можа да го накара да поеме пътя към Инфраската. След няколко безполезни усилия, които можеха да бъдат пакостни за престижа на Свети Франциск, Фра Пачифико реши да прибегне до по-строги средства. Той си припомни, че по времето, когато беше моряк, бе виждал по африканското крайбрежие как камиларите водят камилите с въже, прекарано през ноздрите. Извади с дясната ръка ножа си, стисна с лявата ноздрите на Джакобино, сряза преградата между тях и още докато магарето, което не подозираше какво ще му се случи, се усети да се опре, въжето бе прокарано през разреза и Джакобино беше вече с юзда през носа вместо през устата; животното поиска да се противи и започна да се тегли, но Фра Пачифико го дръпна в обратна посока. Джакобино изрева от болка, хвърли отчаян поглед към бившия си господар, сякаш искаше да му каже: „Виждаш, че направих, каквото можах“ и последва Фра Пачифико към манастира Свети Ефрем с послушанието на вързано куче.
142
Чучо — народно име на магаретата в Неапол. Излишно е да казваме, че глупците се радват на същото име. Б. а.