Тоя ден, според обичая си, Фра Пачифико слезе, без да се спира — освен когато трябваше да благослови и подаде за целуване ръкава си или да посочи на играчите на лотария единични, тройни, четворни и петорни числа — из лабиринта на уличките от Ла Викария до Еджициака ла Фориела; като стигна там, пое по виа Гранде, Вико Беретари и излезе до площада на Стария пазар точно зад черквицата Санта Кроче, където свещениците пазят не от благочестие, а за да го показват на посетителите, украсения с герб дръвник, на който Корадино и австрийският херцог са били обезглавели от Анжуйския херцог, краля със загоряло от слънце лице, който — както ни съобщава Вилани — „спеше малко и не се смееше никога“.
Щом отмина черквата, Фра Пачифико се озова в друга земя.
Истинска земя на изобилието, където животинското и растителното царство се сливат, където грухтят свини, къткат кокошки, крякат гъски, пеят петли, крещят пуйки и патици, гукат гълъби, където наред с някой пъстър фазан от Каподимонте, зайци от Персано, пъдпъдъци от Мизенския нос, яребици от Ачера, дроздове от Баньоли, са изложени на земята бекаси от блатата на Линкола и диви патици от езерото Аняно; където цели планини цветно и обикновено зеле, пирамиди от дини и пъпеши, стени копър и кервиз се издигат над пластове от алени пиперки и тъмночервени домати, сред които се показват кръгли кошници с дребни морави смокини от Паузилипе и Пуцоле, които Неапол в продължение на една година бе гравирал на монетите си като символ на своята мимолетна свобода.
С такива именно богатства Фра Пачифико пълнеше всеки ден кошовете си.
Монахът прибра обичайния десятък, но докато го събираше, забеляза, че на площада владее голяма загриженост. Продавачите разговаряха, жените шушукаха, децата трупаха камъни и противно на обичая, към когото и да пристъпваше Фра Пачифико, продавачът не обръщаше особено внимание на зеленчука, птиците, дивеча и плодовете, избрани и наблъскани в кошовете на брата просител; и тъй като кошовете бяха пече две трети напълнени, Фра Пачифико реши, че е време да мине към месарите, затова тръгна към Сан Джовани ал маре, където се намираха мачелаите и бекаите, тоест продавачите на козе и овче месо; защото двете сродни професии се упражняват в Неапол поотделно. И така, той тръгна към улица Сан Джовани ал маре, сред необяснимото безразличие на населението. Откакто бе стигнал до Стария пазар, нито една жена не бе поискала да я благослови, нито един мъж не бе запитал кои номера ще спечелят при следващото теглене на лотарията.
Какво бе разтревожило дотолкова неаполското население?
Фра Пачифико щеше скоро да узнае; защото откъм Вико дел меркато, уличка между Стария пазар и кея (наричана по онова време Вико деи соспири дел абисо144, поетично име, отменено от сегашното общинско управление и получено някога поради това, че оттам минавали осъдените на смърт, екзекутирани обикновено на Стария пазар. Щом влизали в тази уличка и забелязвали за пръв път ешафода, те въздъхвали почти вината така дълбоко, като че въздишката им наистина излизала от бездната), се чуваше силна врява.
А Фра Пачифико трябваше не само да мине през Вико деи соспири, но разчиташе да вземе един овнешки бут от оня бекайо, чийто магазин беше на ъгъла между тази уличка и улица Сант Елиджо.