И наистина по време на тоя разговор или на този разказ — защото гражданинът Гара просто прекъсваше с въпроси разказа на старшината Мартен — колата на старите принцеси бе спряла пред хотел „Почивката на Хораций“ и като видяха покровителя си да разговаря оживено с човек в униформа на висш републикански служител, горките жени се уплашиха да не би да се крои някакъв заговор срещу безопасността им или пътуването им да е отменено. Затова с безпокойство, особено ласкателно за самолюбието на старшина Мартен, те повикаха много мило началника на охраната си.
По знак на гражданина Гара, който — за да избегне неудобен разговор — тръгна към дома на коларя и отиде да седне на безлюдната тераса, Мартен се приближи до вратичката на каляската и козирувайки, както му бе поръчал Шанпионе, предаде на височайшите пътнички нареждането на началството да се върне в Рим.
Както твърде правилно бе помислил старшината Мартен, това съобщение смути много старите дами; те се посъветваха помежду си и със своя адютант и в заключение на тези съвещания решиха той да се осведоми лично от непознатия със синия фрак и трицветни пера на шапката за причините, които не допускаха старшина Мартен и четиримата войници да ги придружават и занапред.
Граф Дьо Шатийон слезе от каляската, тръгна по следите на републиканския служител и като стигна до другия край на пътеката, го намери седнал на терасата на дон Антонио, загледан разсеяно — може би дори без да го вижда — в един младеж, който в момента на влизането му бе скочил от междинната стена в градината на коларя и я пресече по цялата й дължина с пушка на рамо.
Това беше толкова обикновено нещо в тази страна с независими нрави, където всеки мъж се движи въоръжен, а оградите изглеждат създадени само за да могат минувачите да изпитват пъргавината си, та не привлече вниманието на посланика, още повече че то бе веднага привлечено от появата на граф Дьо Шатийон.
Графът пристъпи към него; гражданинът Гара стана.
Син на лекар от Устариц, Гара бе получил отлично възпитание, беше образован, защото бе живял между философи и енциклопедисти, а за своите похвални слова за Сюже174, Монтозие175 и Фонтнел176 бе получил академични награди.
Той беше светски човек, преди всичко изискан събеседник, който си служеше с якобинския жаргон само в официални случаи и когато не беше възможно да го избегне.
Като видя, че граф Дьо Шатийон идва към него, Гара стана и тръгна да го посрещне на половина път.
Двамата мъже се поздравиха с учтивост, напомняща много повече времето на Людовик XV, отколкото Директорията.
— Господине ли трябва да кажа или гражданино? — запита усмихнато граф Дьо Шатийон.
— Както обичате, господин графе, за мене ще бъде всякога чест да отговоря на въпросите, които идвате навярно да ми зададете от страна на техни кралски височества.
— Отлично! — каза графът. — Щастлив съм да срещна в тази дива страна един културен човек. Аз идвам наистина от името на техни кралски височества — щом ми разрешавате да запазя тази титла за дъщерите на крал Людовик XV — да ви запитам, не като укор, а за осведомяване, необходимо за спокойствието им, чия воля или каква пречка не позволява да запазят до Неапол охраната, която генерал Шанпионе бе така любезен да им даде.
— Много добре разбирам разликата между думите пречка и воля, господин графе, и ще пи отговоря по начин да ви докажа, че пречката съществува, а пък ако в случая се намесва и воля, тя е по-скоро благосклонна, отколкото зложелателна.
— Да започнем тогава с пречката — поклони се графът.
— Ето каква е пречката, господин графе: от снощи в полунощ кралството на Двете Сицилии и Франция са във война, следователно една охрана, съставена от петима неприятелски войници, би била, както разбирате, по-скоро опасност, отколкото закрила за техни кралски височества. Колкото до волята, тя е моя и е естествена последица от пречката, целта й е да не се изложат именитите пътнички на оскърбления, а охраната им — на опасността да бъде избита. Ясно и точно ли отговорих на ясния и точен въпрос, господин графе?
— Така ясно и точно, господине, че бих бил щастлив, ако се съгласите да повторите на техни кралски височества това, което ми направихте честта да кажете на мене.
— С голямо удоволствие, господин графе, но известно стеснение, което вие, уверен съм, ще оцените, ако знаехте причината му, ме лишава за голямо съжаление от честта да им изкажа почитанията си.
— Имате ли основания да пазите в тайна това съображение?
174
Сюже, абат — съветник на Людвик VI и министър на Людвик VII. Построил черквата Сен Дени, където са погребвали френските крале (1082–1151). Б.пр.
175
Монтозие, Шарл, херцог дьо — възпитател на първородния син на Людовик XIV (1610–1690). Б.пр.
176
Фонтнел, Бернар — френски писател, пожизнен секретар на Академията на науките (1657–1757). Б.пр.