Младежът изрече последните думи с голямо достойнство. А козируването, с което ги придружи, беше така почтително, че старата княгиня се обърна към Шатийон и каза:
— Признайте, Шатийон, че сте виждали малцина дворяни да се изразяват с благородството на този млад корсиканец, който е при това само ефрейтор.
— Извинете, ваше височество — възрази Ди Чезаре, като се усмихна на недоразумението, — ефрейтор, тоест комендант на област, е бил един от прадедите ми: аз, както и господин Ди Бокекиампе, имах честта да съм артилерийски лейтенант в армията на негово височество принц Дьо Конде.
— Да се надяваме, че няма да последвате примера на вашия сънародник Бонапарт или ако го сторите, ще бъде в противоположна посока.
След това тя се обърна към графа:
— Е, добре, Шатийон, виждате, че работите се нареждат чудесно. Тъкмо когато оставаме без охрана, провидението, както много добре се изрази господин Дьо… господин Дьо… как се казвахте, драги приятелю?
— Ди Чезаре, ваше височество.
— Провидението, както много добре се изрази господин Ди Чезаре, ни изпраща нова охрана, моето мнение е да я приемем. Какво ще кажете, сестро?
— Какво ще кажа ли? Ще кажа, че благодаря Богу загдето ни отърва от ония якобинци, от чиито трицветни пера ми прилошаваше.
— А на мене от началника им, гражданина старшина Мартен, който непрекъснато се обръщаше към мене, за да иска заповеди от „кралското ми височество“, при което бях принудена да му се усмихвам, макар че ми се искаше да му извия врата.
После се обърна към Чезаре.
— Господине — каза тя, — можете да ми представите другарите си, аз наистина бързам да се запозная с тях.
— Може би е по-добре ваши кралски височества да почакат до заминаването на старшина Мартен и войниците му — забеляза господин Дьо Шатийон.
— Защо, графе?
— За да не се срещне с господата, когато дойде да се сбогува с ваши кралски височества.
— Когато дойде да се сбогува с нас ли?… Аз се надявам, че този хубостник не ще има нахалството да се яви пред мене. Вземете десет луидора179, Шатийон, и ги дайте на старшината Мартен — за него и войниците му. Не искам да се разправя, че тези противни якобинци са ни направили услуга, без да им я заплатим.
— Ще изпълня заповедта на ваше височество, но се страхувам, че старшината няма да приеме.
— Какво няма да приеме?
— Десетте луидора, които ваше величество му предлага.
— Би предпочел да си ги вземе сам, нали? Засега ще трябва да се задоволи с това, че ги получава. Но каква е тази музика? Да не би да са ни познали и да ни посрещат със серенада?
— Това би било дълг на населението, мадам — отвърна усмихнато младият корсиканец, — ако знаеше кого има честта да приюти в стените си, но предполагам, че то не знае. А музиката е просто на сватбари, които се връщат от черква. Омъжва се дъщерята на коларя, който живее срещу хотела, и тъй като имало някакъв съперник, хората предполагат, че денят няма да мине без трагедия — нали сме тук от снощи, имахме време да научим местните новини.
— Добре, добре — каза мадам Аделаида, — ние нямаме нищо общо с тези хора. Представете ни другарите си, господин Ди Чезаре. Ако приличат на вас, благоволението ни към тях е сигурно. Ако вие, Шатийон, занесете десетте луидора на гражданина старшина Мартен и ако иска да ни благодари, кажете, че сестра ми и аз не се чувстваме добре.
Граф Дьо Шатийон и лейтенант Ди Чезаре излязоха да изпълнят получените заповеди.
Ди Чезаре се върна пръв с другарите си, нещо съвсем естествено: в нетърпението си да узнаят какво ще решат техни висо-чества младежите чакаха в хола. Трябваше следователно само да влязат през вратата, която началникът им отвори. Мадам Виктория, винаги склонна към набожност, бе взела вече своя часослов180 и четеше литургийните молитви, които не бе могла да чуе. Тя се задоволи да хвърли бегъл поглед към влезлите и кимна одобрително, но мадам Аделаида не постъпи по същия начин — тя направи истинска проверка.