Колкото до дои Антонио, неразтревожен като Пепино, той намери пред вратата пострадалата кола, а на терасата собственика й. И тръгна към него, като се чешеше по ухото.
Работата помрачаваше такъв ден.
— И така — обърна се той към посланика, когото смяташе чисто и просто за някой виден пътник, — ваше превъзходителство държи непременно да продължи пътя си още днес?
— Непременно — отговори гражданинът Гара. — В Рим ме очакват по извънредно важен въпрос, а поради сполетялото ме произшествие загубих почти четири часа.
— Не се безпокойте, дадох вече честна дума, щом ни направите честта да изпиете чашка вино за щастливия брак на тия деца, ще се заловим за работа. Да пием и да почнем работа!
Наляха всички чаши на масата, дадоха на чужденеца най-хубавата, със златна ивица по края. За да удържи думата си, посланикът пи за щастието на Франческа и Пепино. Девойките извикаха: „Да живее Пепино!“ Младежите: „Да живее Франческа!“, а барабани и китари засвириха весела тарантела.
— Хайде — каза майстор Дела Рота на Пепино, — не е време сега да гледаш влюбено булката си, а да работим — за всичко има време! Целуни жена си, момче, и на работа!
Пепино не чака да му повтарят първата част от подканата; прегърна жена си, вдигна признателен поглед към небето и я притисна до сърцето си. Но тъкмо когато, свел към нея поглед с неизразима, отдавна чакаща любов, която най-после ще се сбъдне, той доближи устни до устните на Франческа, се чу изстрел и свистене на куршум, последван от тъп удар.
— Охо! — каза посланикът. — Този куршум изглежда запратен по мене.
— Мамите се — промълви Пепино, като се свлече в нозете на Франческа, — за мене е.
И изплю пълна уста кръв.
Франческа коленичи с писък до тялото на съпруга си.
Всички погледи се насочиха към мястото, откъдето бе даден изстрелът: лек белезникав дим се извиваше на стотина стъпки от тополите. После зърнаха между дърветата един младеж, който тичаше нагоре към планината с пушка в ръка.
— Фра Микеле! — извикаха присъстващите. — Фра Микеле! Беглецът се спря на малка равнина и отвърна със заплашително вдигната ръка:
— Не съм вече Фра Микеле, отсега нататък съм Фра Дяволо!
С това име наистина той се прочу по-късно; кръщавката с убийството надделя над кръщавката за спасение181.
През това време раненият бе издъхнал.
XXXVI
ДВОРЕЦЪТ КОРСИНИ В РИМ
Докато сме още по пътя към Рим, да изпреварим нашия посланик при Шанпионе, както го изпреварихме при коларя дон Антонио.
В една от най-големите зали на огромния дворец Корсини, заеман последователно от Жозеф Бонапарт, посланик на републиката, и от Бертие, пристигнал тук да отмъсти за двойното убийство на Басвил182 и Дюфо, в четвъртък, 24 септември, между единадесет и дванадесет часа по обяд двама души се разхождаха и се спираха от време на време пред големите маси, където бяха разгънати план на древния и съвременния Рим, план на римските владения, така както бяха намалени по Толентинския договор183 и цяла колекция гравюри от Пиранези184; на други по-малки маси бяха сложени книги по стара и нова история, между които се виждаха безразборно струпани томове от Тит Ливий, Полибий, Монтекуколи, „Коментарите на Цезар“, Тацит, Вергилий, Хораций, Ювенал, Макиавели, почти пълна колекция на класически трудове по историята и войните на Рим; на всяка масичка имаше освен това мастило, пера, листове, покрити с бележки, както и чиста хартия, която щеше на свой ред да бъде изписана: а това показваше, че гостът в този дворец си почиваше от умората на войната ако не с научни проучвания, то поне със занимания на образован човек.
Двамата мъже, с три години разлика във възрастта, бяха почти връстници; единият беше на тридесет и шест, другият на тридесет и три години.
По-възрастният беше по-дребен; перуката му беше напудрена според модата от 1789 година, с плитка накрая, сам той излъчваше някакъв аристократизъм, който се дължеше навярно на извънредно чистото облекло и фината бяла риза; черните очи бяха подвижни, смели, изпълнени с решителност и дързост; беше грижливо избръснат; нямаше нито мустаци, нито бакенбарди; облечен беше като генерал на Директорията; шапката, сабята и пистолетите му бяха сложени на маса в съседство със стола, където имаше навик да пише, за да може да ги вземе, щом протегне ръка.
Този именно беше човекът, за когото вече говорихме надълго на нашите читатели: Жан-Етиен Шанпионе, командващ римската армия.
181
Вярвало се е, че с кръщението християнинът осигурява спасение за душата си на оня свят. Б.пр.
183
Договор от 1797 г. между Бонапарт и папата, според който Франция получава Авиньон. Б.пр.
184
Пиранези, Джанбатиста — италиански график, оставил гравюри на римски паметници (1722–1778). Б.пр.