— Не мислите ли, че тъкмо на това смешение на расите италианците дължат липсата на смелостта и характера си? — запита Макдоналд.
— Ах, ето че и вие, драги Макдоналд, съдите за същността по външността. Като виждаме страхливите и лениви ладзарони — а някой ден може би ще си променим мнението за тях, — трябва ли да предполагаме, че всички неаполитанци са страхливи и лениви? Вижте двата образеца, изпратени от Неапол: Салвато Палмиери и Еторе Карафа. Познавате ли в пашите легиони две по-силни личности? Разликата, съществуваща между италианците и нас, драги Жозеф — а страхувам се, че тя не е в паша полза, — се състои в това, че ние сме верни на васалския си народ и сме готови да умрем за някой човек, докато в Италия мрат по-скоро за идеи. Наистина италианците не търсят като нас, от любов към приключенията, безполезните опасности, по ние сме наследили това от прадедите си, древните гали. Те не проявяват като нас рицарско боготворене на жената, защото в тяхната история няма нито Жана д’Арк, нито Агнеса Сорел191. Не мечтаят възторжено като нас за феодалните времена, защото не са имали нито Карл Велики, нито Людовик Свети; но те имат нещо друго, имат строг дух, чужд за неопределени чувства. Войната е станала за тях наука — италианските кондотиери са за нас учители по стратегия. Какво са нашите средновековни пълководци, нашите рицари от битките при Креси, Поатие и Азенкур в сравнение с техните Сфорца, Малатсста, Брачо, Гапгранде, Фарнезе, Карманьола, Балиони, Ецелино? Най-великият пълководец в древността, Цезар, е италианец, а Бонапарт, който ще изяде всички ни един по един, както Чезаре Борджия искал да изгълта Италия лист по лист, дребничкият Бонапарт, когото смятат затворен в Египет, откъдето все ще се измъкне някак, дори ако ще трябва да вземе крилата на Дедал192 или хипогрифа на Астолф193, и той е италианец. Достатъчно е да погледнете мършавия му, рязък профил: у него има по нещо от Цезар, от Данте и от Макиавели.
— Ще признаете все пак, драги генерале, колкото и възторжени да са чувствата ви към тях, че има голяма разлика между римляните от времето на Гракхите194 или дори на Кола ди Риенци195 и сегашните.
— Не толкова голяма, колкото мислите, Макдопалд. Призвание на древния Рим бяха военната и политическата дейност: най-напред да завладее света, след това да го управлява. Но сам завладян и управляван, като не може вече да действа, той мечтае. Виждате ли, откакто съм дошъл тук преди три седмици, аз само наблюдавам по улиците и площадите тази монументална раса. Е, добре, драги, за мене тези хора са просто барелефи от колоната на Траян, слезли от бронзовия стълб, нищо повече, само че са живи и се движат. Всеки от тях е cives romanus196, много голям велможа, много голям световен господар и затова не може да работи. Жътвари си довеждат от Абруцо, носачи от Бергамо. Ако палтото им се е скъсало, ще го дадат на някой евреин да го закърпи, не на жена си: нали и тя е римска матрона? Не от времето на Лукреций, когато римлянката преде вълна и пази къщата, не, а от времето на Катилина и Нерон, когато се смята опозорена, ако вземе игла в ръката, освен за да прободе езика на Цицерон или да извади очите на Октавия. Как искате потомците на тези, които са събирали подаяния от врата на врата и са преживявали шест месеца в годината с продажба на гласовете си на Марсовото поле, тези, на които Катон, Цезар, Август са раздавали с крини жито, за които Помпей е строил форуми и бани, за които е бил назначаван управител, натоварен да се грижи за прехраната им — какъвто има и днес, макар че вече не ги храни — как искате такива хора да вършат робска работа с благородните си пръсти? Не, не можете да изисквате от такива хора да работят. Нима един народ-цар не е народ от просяци? От такъв народ, когато изгуби короната си, може да искате само едно: да проси благородно, и тъкмо това прави той. Обвинявайте го в свирепост, ако искате, но не и в слабост, защото ножът му ще ви отговори вместо него. Ножът му не го напуска, както сабята не е напускала легионера — това е неговият меч. Ножът е меч на роба.
— Известно ни е. От прозореца на градината можем да видим площада, гдето убиха Дюфо. А от другия, към улицата — площада, гдето убиха Басвил… Но какво виждам нататък? — извика изненадано Макдоналд. — Пристига пощенска кола. Да ме прости Господ! Та това е гражданинът Гара.
191
Агнеса Сорел — фаворитка на Карл VII с положително влияние над краля (1409–1450). Б.пр.
192
Дедал — елински архитект, построил критския лабиринт, където бил затворен заедно със своя син Икар, и избягал с крила, с които Икар паднал и се убил. Б.пр.
193
Хипогриф — крилат кон (гр. мит.); Астолф — ломбардски крал от VIII в., победен от Пипин Къси. Б.пр.