— О, синьора, синьора! — промълви Андрю. — Вие бихте могли да направите, ако желаете, толкова щастлив един човек, който ви обича, а е принуден само да ви обожава.
Луиза го погледна с големите си черни очи, бистри и спокойни като нигритски198 диамант; после пристъпи към него и му подаде ръка.
— Синьор Бейкър — каза тя, — вие ми оказахте някога честта да поискате ръката на Луиза Молина, протегната сега от синьора Сан Феличе. Ако бих ви позволила днес да я стиснете на каквото и да е друго основание освен от приятелство, това би означавало, че сте се заблудили в избора си и сте се спрели на жена, недостойна за вас. Рицаря, който е три пъти по-възрастен от мене и има двойно повече години от вас, аз предпочетох не поради някакво мимолетно увлечение: към него аз изпитвам дълбока синовна признателност, за мене той е и днес това, което е бил преди две години. Бъдете и вие такъв, какъвто рицарят, който много ви уважава, ви предложи да бъдете, и докажете, че сте достоен за това приятелство, като не ми припомняте никога, че съм била принудена да нараня със своя отказ, в който няма нищо оскърбително, едно благородно сърце, дето не трябва да има място нито за злопаметност, нито за надежда.
И завърши със сдържан реверанс:
— Рицарят ще има честта да намине при синьор Бейкър, вашия баща, за да му даде отговора си.
— Ако не позволявате нито да ви обичат, нито да ви обожават — отговори младият мъж, — не можете да попречите поне да ви се възхищават.
Той се поклони най-почтително и си тръгна, сподавяйки въздишката си.
Без да помисли в младежката си искреност, че с постъпките си може би опровергава току-що проповядваната нравственост, щом чу, че входната врата се затвори след Андрю Бейкър и колата му потегли, Луиза изтича по коридора и влезе отново в стаята на ранения с бързината и лекотата на птица, която се връща в своето гнездо. Първият човек, когото погледът й потърси още докато влизаше в стаята, беше, разбира се, Салвато. Той лежеше страшно пребледнял, със затворени очи, а лицето му, неподвижно като мрамор, изразяваше дълбоко страдание.
Луиза се изплаши, изтича към него, но той не отвори очи при приближаването й, както правеше винаги.
— Спите ли, приятелю — запита тя на френски, явно разтревожена, — или ви е прилошало?
— Не спя, нито ми е прилошало. Успокойте се, мадам — отговори Салвато, като полуотвори очи, но без да я погледне.
— Мадам? — повтори изненадано Луиза. — Мадам?
— Само страдам — продължи болният.
— От какво?
— От раната.
— Мамите ме, приятелю… О, аз изучих изражението на лицето ви през трите дни на най-тежките страдания! Не, вие не страдате от раната си, страдате от някаква душевна мъка.
Салвато поклати отрицателно глава.
— Кажете ми веднага каква е тя! — извика Луиза. — Искам да ми кажете!
— Искате да ви кажа ли — запита Салвато. — Запомнете добре. Искате?
— Да, и имам право да искам. Нали докторът ми поръча да ви пазя от всякакви вълнения.
— Добре, щом искате — каза Салвато, като я погледна втренчено. — Ревнувам.
— Ревнувате ли? Кого, боже мой? — запита Луиза.
— Вас.
— Мене! — извика тя, без дори а й мине през ум този път да се разсърди. — Защо? За какво? По какъв повод? Човек ревнува по някакъв повод.
— Защо стояхте половин час далеко оттук, когато щяхте да отсъствате само няколко минути? И какъв ви е този господин Бейкър, който има право да ми отнема половин час от присъствието ви?
Лицето на младата жена се озари от спокойна радост; и Салвато й признаваше любовта си, но без да изрече нито една любовна дума; тя склони глава към него така, че косите й почти докоснаха лицето на ранения, облъхнат от дъха и обгърнат от погледа й.
— Дете! — промълви тя с гальовност, бликнала от глъбините на сърцето. — Кой е? За какво е дошъл? Защо стоя толкова време? Веднага ще ви кажа.
— Не, не, не — прошепна раненият, — не, няма нужда вече да ми казвате. Благодаря, благодаря!
— За какво ми благодарите? Защо ми благодарите?
— Защото погледът ви каза всичко, скъпа ми Луиза. Дайте ръката си! Дайте я!
Луиза му подаде ръката си; той я притисна с болка до устните си, а една сълза се плъзна по нея като прозрачен бисер.
Този човек, твърд като бронз, бе заплакал.
Без да съзнава какво прави, Луиза вдигна ръка до устните си и глътна сълзата. Това беше магията на непреодолимата неуловима любов, предсказана от врачката Нано.
XXXIX
КЕНГУРУ
Крал Фердинанд бе поканил Андрю Бейкър в Казерта преди всичко защото смяташе навярно, че да обядва с един банкер във вилата си няма значението, което би имала една покана в градския дворец; след това защото бе получил от Англия и Рим ценни подаръци, за които ще говорим по-нататък; затова бе продал по-бързо и от друг път рибата си в Мерджелина, макар че — трябва да отбележим — въпреки бързането, продажбата бе задоволила и самолюбието, и кесията му.