— Ако ваше величество разреши — отговори Ема, — ще запея. Никога не мога да изпълня тази сцена, без да изпитвам след това продължителна нервна тръпка, която ми отнема всяка физическа сила, но се отразява много добре на гласа ми. Какво желае ваше величество да изпея? Аз съм на заповедите ви.
— Изпей ми нещо от онзи ръкопис на Сафо, току-що намерен в Херкулан. Нали ми каза, че си композирала мелодии за някои от поемите?
— Само за една, мадам, но…
— Но какво? — запита кралицата.
— Тази музика, създадена само за нас, по текста на един странен химн… — промълви Ема.
— На любимата жена, нали?
Ема се усмихна и погледна кралицата със странно сладострастие.
— Именно! — продължи кралицата. — Изпей нея, това искам.
И като остави Ема слисана от тона, с който каза: „Това искам!“, тя повика херцог Ди Рока Романа, когото смятаха за едно от мимолетните нежни увлечения, присъщи на южната Семирамида, както и на северната, покани го до себе си на канапето и заговори с него тихо, но твърде оживено.
Ема хвърли поглед към кралицата, излезе от салона и след миг се върна с лаврово клонче в косата, с алена наметка на плещите, а в закръглената ръка с лесбийска лира, каквато никоя жена не докосва, откакто митилинската муза215 я бе изпуснала, когато се хвърлила от Левкадската скала216.
Учудено възклицание се изтръгна от всички гърди: почти не можаха да я познаят. Това не беше вече кротката, поетична Жулиета; зениците й святкаха с по-изгарящ плам от този, който отмъстителката Венера бе запалила в очите на Федра217; тя пристъпи с бърза, мъжествена походка, разливайки наоколо си непознато ухание; всички скверни страсти на древността — на Мира218 към баща й, на Пасифея219 към критския бик — бяха разлели сякаш безсрамните си багри върху нейното лице; тя беше девственица, въстанала срещу любовта, величествено безсрамна в своя престъпен бунт; застана пред кралицата и със страст, от която струните на лирата й прозвучаха като бронз, се отпусна на едно кресло и започна своя остър речитатив:
С последния звук на струните си лирата се плъзна на килима от коленете на поетесата, а самата тя отметна глава към облегалото на креслото.
Кралицата, отпратила Рока Романа още при втория куплет, изтича преди края на последния стих и прегърна Ема, която отпусна глава на рамото й, почти премаляла.
Този път слушателите се поколебаха за миг дали да ръкопляскат; но стеснението бе пометено скоро в тази борба между нравствеността и пламенната възторженост на чувствата. Мъже и жени наобиколиха Ема; всички се надпреварваха да получат от нея поглед или дума, да докоснат ръката, косите, дрехата й. И Нелсън беше между всички, по-развълнуван от всички, защото беше по-влюбен; кралицата взе лавровия венец от главата на Ема и го сложи върху неговата.
Но — сякаш този венец бе опарил челото му — той го свали веднага и го притисна до сърцето си.
В същия миг кралицата усети, че една ръка улови китката й: беше Ектън.
— Елате незабавно — прошепна той. — Господ ни помага повече, отколкото можехме да се надяваме.
— Дами и господа — каза кралицата, — през моето отсъствие, защото сьм принудена да ви оставя за няколко минути — през моето отсъствие Ема ще бъде кралица. За заместница на властта ви оставям гениалността и красотата.
После добави на ухото на Нелсън:
— Поискайте да изпълни за вас танца на дьо шал, който щеше да изпълни за мене. Тя ще ви послуша.
И излезе подир Ектън, оставяйки Ема опиянена от гордост, а Нелсън обезумял от любов.
XLIII
…А ГОСПОД РАЗПОЛАГА
Кралицата последва Ектън, защото разбираше, че трябва да се е случило нещо наистина много важно, за да си позволи той така повелително да я повика.
Тя поиска да го разпита, щом излязоха в коридора; но той каза само:
— Моля ви се, мадам, побързайте! Нямаме нито минута за губене, само след миг ще узнаете всичко.
Той тръгна по една скрита стълба, която водете към дворцовата аптека. Там именно кралските лекари и хирурзи Ваиро, Тройя и Котуньо намираха пълен асортимент от лекарства, когато ги повикваха да дадат първа помощ на заболелите или на ранените при някаква злополука.
217
Федра — дъщеря на критския цар Минос, погубила с клевета заварения си син (гр. мит.). Б.пр.
218
Мира — дъщеря на кипърския цар, превърната в дърво, защото се влюбила в баща си. Б.пр.