Обаче още преди да отмине парадната врата на двореца, било случайно, било като някакво знамение, конят му, обикновено сигурен и кротък, отскочи встрани, при което би хвърлил от седлото всеки друг ездач, после отказа да пристъпи към площада и така се изправи на задните си нозе, че без малко да се строполи върху конника; но кралят отпусна поводите, заби шпори в корема му и само с един скок, сякаш трябваше да преодолее някакво препятствие, конят се озова на площада.
— Лошо знамение! — каза на херцог Д’Асколи маркиз Маласпина, духовит мъж и непоправим бунтар. — Всеки римлянин би се върнал.
Но кралят, изпълнен с достатъчно съвременни предразсъдъци, които приемаше охотно, без да се сеща за предразсъдъците от древността — те му бяха всъщност и неизвестни — усмихнат, горд, че е успял да покаже ловкостта си пред толкова зрители, препусна към кръга на генералите, събрани да го посрещнат; облечен беше в блестяща униформа на австрийски фелдмаршал, обсипана с везба и кордони; на шапката му се развяваше бяло перо, което можеше да съперничи по чистота и големина на султана, носен от прадядо му Анри IV в Иври232; само че войската му щеше да го последва не както бе следвана победителя на Майенския херцог233 по пътя на победата и славата, а по пътя на поражението и позора.
При появата на краля, както вече казахме, виковете, възгласите, приветствията гръмнаха неудържимо. Горд от това тържество, кралят сигурно е изпитал в този миг известна вяра в себе си; той завъртя коня си, за да застане с лице към кралицата и я поздрави със сваляне на шапка. Тогава всички балкони на двореца се оживиха; огласиха ги викове, кърпички се размахаха във въздуха, децата протегнаха ръце към краля, тълпата се присъедини към тия всеобщи излияния, корабите в пристанището издигнаха флаговете си, оръдията от укрепленията зачестиха топовните салюти.
В същото време по стръмнината към арсенала се заизкачва-ха с оглушителен войнствен трясък двадесет и пет оръдия с раклите и прислугата си; тези двадесет и пет оръдия бяха предназначени за армията от центъра начело с краля и генерал Мак; най-после идваше войсковата хазна, затворена в железни коли.
Черквата Сан Фердинандо удари единадесет часа.
Беше времето, определено за тръгване, или по-точно бяха закъснели с един час: тръгването беше определено за десет.
Кралят поиска да завърши театрално.
— Деца мои! — извика той, като протегна ръце към балкона, където заедно с младите принцеси бяха малките принцове Леополд и Алберт.
Това бяха двамата последни синове на краля: деветгодишният Леополд, станал по-късно Салернски принц, любимец на кралицата; и шестгодишният любимец на краля, Алберт, чиито дни бяха преброени.
Като чуха, че кралят ги вика, двете деца изчезнаха от балкона, слязоха с възпитателите си, изплъзнаха им се по стълбите, втурнаха се през главния вход, хукнаха с безгранична детска смелост между конете, изпълнили площада, и изтичаха при краля.
Той ги прегърна и целуна. След това ги посочи на народа, като извика гръмко, за да бъде чут от първите редици, които предаваха думите му по-нататък:
— Оставям ги на грижите ви, приятели мои. След кралицата те са най-скъпото, което имам на света.
После предаде децата на възпитателите им и добави, изтегляйки сабята си със същия жест, който му се бе сторил толкова смешен, когато Мак бе изтеглил своята:
— А пък аз, аз ще победя или ще умра за вас!
При тези думи възторгът достигна своя връх; младите принцеси се разплакаха, кралицата вдигна кърпичка до очите си, Калабрийският херцог вдигна ръце към небето, за да призове сякаш Божията благословия за баща си, възпитателите прегърнаха малките принцове и ги отнесоха въпреки волята им, тълпата отново завика ура и се разплака.
Желаният ефект бе постигнат; по-нататъшното оставане би го намалило; тромпетите затръбиха за поход и тръгнаха. Малък кавалерийски отряд, застанал на ларго Сан Фердинадо, се строи зад тях и образува началото на шествието; кралят яздеше непосредствено след отряда, сред широко празно пространство, поздравявайки народа, който отговаряше с викове: „Да живее Фердинанд IV! Да живее Пий VI! Смърт на французите!“
Мак и целият генерален щаб следваха краля; след генералния щаб идваха всички вече споменати от нас многобройни офицери, а зад тях малък кавалерийски отряд като този, който вървеше начело.
Преди да напусне окончателно дворцовия площад, кралят се обърна още веднъж, за да поздрави кралицата и се сбогува с децата.