— О, бъдете спокоен в това отношение! Не зная за какво се скараха тогава господин Дьо Сали и кралицата, обаче след едномесечен престой всички бяхме изгонени и заменени с австрийски инструктори.
— Но вие казахте, че сте стояли един месец в Неапол.
— Един месец или шест седмици — не си спомням точно.
— Спокоен съм тогава и разбирам защо Директорията ви изпраща при мене: вие не сте си губили времето през онзи месец.
— Не, проучих града и околностите му.
— Не смея да кажа още, че това ще ни бъде от полза, но кой знае? Междувременно, Тиебо — продължи генералът, — тъй като неприятелят може да бъде тук до три-четири дни и като имаме предвид, че в моите планове не влиза да му окажа съпротива, дайте заповед да дадат оръдеен изстрел за тревога от укреплението Сан Анджело, барабаните да бият за тревога из целия град, а гарнизонът под командването на генерал Морис Матио да се строи на площад Дел пополо.
— Отивам, господин генерал.
Адютантът излезе, без да прояви каквато и да е тревога с безучастното подчинение на офицерите, отредени да станат по-късно командири; но се върна почти веднага.
— Какво има? — запита Шанпионе.
— Господин генерал — отговори момъкът, — от Сан Джермано е пристигнал адютант на генерал Мак и моли да бъде допуснат при вас. Казва, че носи важно съобщение.
— Да влезе — отговори Шанпионе, — да влезе! Никога не трябва да оставяме да чакат приятелите, а още по-малко неприятелите ни.
Младият адютант влезе; чул бе последните думи на генерала и с усмивка на уста поздрави много изискано и учтиво, докато Тиебо предаваше на дежурния офицер трите заповеди на генерал Шанпионе.
— Приложението на това правило, господин генерал — каза австриецът, — е донасяло винаги добро за приятелите и зло за неприятелите ви, затова не се отнасяйте с мене като с неприятел.
Шанпионе пристъпи към него и му подаде ръка.
— Под моя покрив, господине, няма неприятели, а само гости — отговори той. — Добре дошли дори ако ми носите война в някоя гънка на плаща си.
Младият адютант отдаде отново чест и предаде на главнокомандващия писмото от Мак.
— Ако не е война — каза той, — е все пак нещо, което твърде много се доближава до нея.
Шанпионе разпечата писмото, прочете го, без да издаде с ни най-малко трепване какво впечатление му е направило то; що се отнася до пратеника, който знаеше мисията на писмото, защото сам го бе писал, без да одобрява нито формата, нито съдържанието му, той следеше тревожно погледа на генерала, плъзгащ се от ред на ред. Когато стигна до последния ред, Шанпионе се усмихна и сложи писмото в джоба си.
— Господине — обърна се той към младия пратеник, — уважаемият генерал Мак ми съобщава, че можете да останете четири часа при мене. Благодаря му за това и ви предупреждавам, че няма да ви пусна нито минута по-рано.
После извади часовника си.
— Сега е десет и четвърт сутринта. В два часа и четвърт следобед ще бъдете, свободен. Тиебо — обърна се той към адютанта си, който току-що се бе върнал, след като бе предал заповедите на генерала, — наредете да поставят още един куверт. Господин майорът ни прави честта да закуси с нас.
— Господин генерал — промълви младият австриец, изненадан и не само изненадан, но изпитващ стеснение от тази учтивост към човек, който бе донесъл едно толкова неучтиво писмо, — аз наистина не зная…
— Дали трябва да приемете закуска от едни голтаци, които нямат нищо, след като сте напуснали една разкошна кралска трапеза — отвърна със смях Шанпионе. — Приемете, майоре, приемете. Дори да е самият Алкивиад235, човек не умира от това, ако хапне веднъж случайно черната чорба на Ликург236.
— Господин генерал — възрази адютантът, — позволете ми тогава да ви благодаря двойно — за поканата и за условията, при които е направена. Аз може би ще споделя закуската на един спартанец, но само един французин може да има учтивостта да ме покани на нея.
— Господин генерал — съобщи Тиебо, като се върна, — трапезата е сложена.
XLIX
ДИПЛОМАЦИЯТА НА ГЕНЕРАЛ ШАНПИОНЕ
Шанпионе покани майор Улрих да влезе пръв в трапезарията и му посочи място между генерал Ебле и себе си.
Това не беше закуска на сибарит237, но не беше и съвсем спартанска: беше нещо средно между двете; благодарение избата на негово светейшество Пий VI вината бяха от най-хубавите.
Тъкмо когато сядаха да се хранят, се чу оръдеен изстрел, после втори, трети.
235
Атински държавник и пълководец от V в. пр. н. е. Избягал в Спарта, за да се спаси от враговете си в Атина. Б.пр.
236
Ликург — спартански цар от XI в. пр. н. е., прочут със строгия си нрав и строги закони. Б.пр.
237
Сибарити — жители на древния град Сибарис, край залива Таранто в Южна Италия, прочути със своята изнеженост. Б.пр.