На площад Колона стана същото произшествие; но този път то завърши с прослава на обществения морал; когато ножовете щяха да влязат в действие, през площада мина някакъв гражданин с нахлупена до очите шапка, загърнат в широк плащ; едно куче залая подир него. Едно дете подвикна: „Якобинец!“ Виковете на детето и лаят на кучето привлякоха вниманието на присъстващите, които — без да слушат обяснението на гражданина със заблуждаващия плащ и нахлупената шапка — го хвърлиха в огъня, където той загина мъченически сред радостните крясъци на простолюдието.
На един от подпалвачите му хрумна изведнъж лъчезарна мисъл: дърветата на свободата, подпалвани, за да се превърнат на въглени и пепел, не бяха поникнали сами; бяха посадени; тези, които ги бяха посадили, бяха по-виновни от нещастните дървета, засадени може би насила; трябваше следователно поне веднъж да се извърши случайно едно справедливо правосъдие, като се накажат не дърветата, а тези, които са ги посадили.
Но кой ги бе посадил?
Както вече казахме, когато споменахме за Пиаца дел пополо, дърветата бяха засадени от консулите на римската република, господата Матеи от Валмонтоне и Дзакалоне от Пиперно.
От една година насам тези имена бяха благославяни и почитани от населението, на което двамата висши чиновници, истински либерали, бяха посветили времето, ума и състоянието си; но щом настъпи промяна, народът прощава по-лесно на противника, отколкото на този, който му е посветил живота си, и първите защитници стават обикновено първи мъченици. „Революциите са като Сатурн — бе казал Вернио247 — изяждат децата си.“
Един мъж, когото Дзакалоне бе принудил да изпраща сина си на училище, римлянин, който държеше на личната си свобода, направи предложение да оставят едно дърво на свободата, за да обесят на него двамата консули. Предложението бе, разбира се, единодушно прието; за да го изпълнят, оставаше само да изберат дърво за бесило и да заловят двамата консули.
Най-напред помислиха за тополата на площад Ротонда, която не беше още отсечена, и тъй като двамата висши чиновници живееха единият на виа дел Мадалена, другият на виа Пие ди Мармо, съседството им се стори като предопределена случайност. Изтичаха направо към жилищата на консулите; за щастие двамата чиновници имаха, както изглежда, точна представа за признателността, която може да се очаква от освободените народи: и двамата бяха напуснали Рим.
Но един тенекеджия, чиято къща бе до дома на Матеи и комуто Матеи бе дал на заем двеста екю, за да го спаси от фалит, и един продавач на билки, комуто Дзакалоне бе изпратил личния си лекар, за да спаси жена му от злокачествена треска, заявиха, че знаят почти със сигурност мястото, където са се укрили двамата виновници, и предложиха да ги предадат.
Предложението бе прието с възторг, а за да не остане идването й дотук съвсем напразно, тълпата започна да разграбва жилищата и да хвърля мебелите през прозорците. Между другите мебели и двамата имаха по един великолепен стенен часовник от позлатен бронз, единият представляващ Аврамовото жертвоприношение, другият Агар и Исмаил, загубени в пустинята, и двата с еднакъв надпис, доказателство, че идваха от един и същи източник: „На консулите на римската република от признателните евреи.“
И наистина, двамата консули бяха издали декрет, по силата на който евреите ставаха хора като всички други и получаваха граждански права.
Това подсети тълпата за нещастните евреи, за които те не бяха помислили досега и навярно не биха се сетили, ако евреите не бяха се провинили в признателност. Чуха се викове: „В гетото! В гетото!“ И тълпата се втурна към еврейския квартал.
След издаването на декрета, с който римската република ги приравняваше към всички граждани, нещастните евреи побързаха да премахнат бариерите, които ги отделяха от обществото, и се пръснаха из целия град, където мнозина си наеха жилища и отвориха магазини; но веднага след заминаването на Шанпионе, като се почувстваха изоставени и без защита, те се прибраха отново в своите квартали, възстановиха набързо вратите и оградите не за да се отделят от хората, а за да противопоставят някакво препятствие на враговете си.
Така че в случая нямаше преднамерена съпротива срещу тълпата, а материална преграда против нахлуването й.
Тогава тълпата, винаги готова да измисли бързи и ефикасни средства, реши да не разбива вратите и преградите на гетото, а да хвърли през тях главни, запалени от близкия огън.
Хвърляха ги едни подир други, след това изобретателите — те се срещат всякога — ги намазаха със смола и терпентин. Гетото заприлича скоро на бомбардиран град и след половин час обсадителите видяха с удоволствие пламъци, които показваха избухването на пет-шест пожара.