— Колко съм щастлива, че вече сте вън от опасност!
На другия ден тя беше при Салвато, когато към един часа следобед камбаните забиха и оръдията загърмяха; кралицата бе получила бързото известие от своя августейши съпруг едва в единадесет часа сутринта, а два часа бяха необходими, за да даде необходимите заповеди за радостните тържества.
Както вече казахме, Салвато потрепера в креслото си при гърмежите и камбанния звън; стана със смръщени вежди и разширени ноздри, сякаш надушваше вече барута не от народния празник, а от бойното поле, и попита, поглеждайки последователно Луиза и камериерката й.
— Какво става?
Двете жени направиха едновременно едно и също движение, означаващо, че не могат да отговорят на въпроса му.
— Иди да научиш нещо, Джованина — каза Луиза Сан Феличе, — трябва да е някакъв празник, който сме забравили.
Джованина излезе.
— Някакъв празник ли? — запита Салвато, като погледна въпросително Луиза.
— Какъв ден сме днес? — попита тя.
— О! — отговори усмихнато Салвато. — Отдавна вече не броя дните.
И добави с въздишка:
— Но от днес ще започна.
Луиза протегна ръка към един календар.
— Всъщност — каза радостно тя — днес е предколедната неделя.
— Нима в Неапол дават топовни салюти за Рождество Христово? — попита Салвато. — Ако беше самото Рождество, можеше все пак да се допусне.
Джованина се върна.
— Какво има? — попита Сан Феличе.
— Синьора — отговори Джованина, — Микеле е дошъл.
— Какво казва?
— О! Странни работи, синьора! Казва… но — продължи тя — по-добре ще бъде да ги каже на синьората. Синьората ще приеме, както желае, новините на Микеле.
— Ще се върна, приятелю — обърна се Луиза към Салвато, — отивам да видя само какво разправя нашият луд.
Салвато отговори с кимване и усмивка; Луиза излезе. Джованина очаквате, че раненият ще започне да я разпитва; но щом Луиза излезе, той затвори очи и потъна в обичайното си мълчание и неподвижност. Колкото и да й се искаше да проговори, като не я запитаха, Джованина не се осмели да се обади.
Луиза намери млечния си брат да чака в трапезарията; имаше победоносно изражение, облякъл беше празничните си дрехи, от шапката му се развяваха цял сноп панделки.
— Победа! — извика той, щом зърна Луиза. — Победа, сестрице! Великият крал Фердинанд влязъл в Рим, генерал Мак побеждава навред, французите са избити, нашите горят евреите и бесят якобинците. Evivva la madonna!250 …Какво ти стана?
Този въпрос бе предизвикан от пребледняването на Луиза, която усети, че силите я напускат при тази вест, и се отпусна на един стол. Тя разбираше само едно: ако французите бяха победили, Салвато можеше да остане при нея и дори да ги дочака в Неапол; но щом французите бяха победени, Салвато трябваше да напусне всичко, и самата пея дори, за да сподели несретата на своите другари по оръжие.
— Питам те какво ти е? — повтори Микеле.
— Нищо, приятелю, само че тази така изненадваща и неочаквана новина… Сигурна ли е, Микеле?
— Ами не чуваш ли камбаните? Не чуваш ли топовете?
— Чувам ги.
И добави полугласно:
— За съжаление и той ги чува!
— Ако се съмняват — каза Микеле, — рицарят Сан Феличе ей сега ще ти потвърди вестта. Той работи в двореца, трябва да знае новините.
— Съпругът ми! — извика Луиза. — Но той не си идва по това време!
И се обърна веднага към градината.
Рицарят наистина се връщате един час по-рано. Ясно беше, че за да наруши реда си, трябва да се е случило важно събитие.
— По-скоро, Микеле, по-скоро! — извика Луиза. — Върви в стаята на ранения, но нито дума от това, което ми каза. Погрижи се и Джованина да мълчи, разбра ли?
— Да, разбирам, че това ще огорчи горкия момък! Но ако ме запита за камбаните и топовните гърмежи?
— Ще кажеш, че е заради предколедната неделя. Върви!
Микеле изчезна в коридора и Луиза затвори вратата подир него. Време беше — главата на рицаря се показа в същия миг пред входа.
Луиза изтича да го посрещне с усмивка на уста, но с разтуптяно сърце.
— Ей богу — каза рицарят, като влизаше, — сто една новина, каквато пи най-малко не очаквах! Крал Фердинанд герой! Вървете да съдите по външния вид! Французите отстъпват! Рим изоставен от генерал Шанпионе! И за жалост убийства, екзекуции, като че победата не може да остане неопетнена. Не така са я разбирали гърците. Те я наричат Нике, смятали са я за дъщеря на силата и храбростта и наред с Темида са я поставяли след Зевс. Вярно е, че римляните не са й давали за емблема везни, освен когато е трябвало да се мери златото на победените. Те казвали vae victis! А пък аз казвам: vae victoribus!251 всеки път, когато победителите прибавят към трофеите си ешафоди и бесила. Аз пък бих бил жалък завоевател, мила Луиза: предпочитам да вляза в дом, където ми се усмихват, отколкото в разплакан град.
251
Vae victis (лат.) — горко на победените, vae victoribus (лат.) — горко на победителите. Б.пр.