Погледът на младежа светна, защото нещо му подсказваше, че тази жена е доловила мисълта му.
Врачката се облегна с лявата си ръка о креслото на Салвато, с дясната покри половината чело и очите му и замълча, сякаш търсеше в паметта си някакво отдавна забравено предание.
Без да знаят какво ще чуят, Микеле и Джованина гледаха учудено и почти уплашено Нано. Салвато я поглъщаше с поглед; защото, както вече казахме, отгатваше, че това, което е дошла да му каже, ще ожари като буреносна мълния все още тъмните предчувствия, пробудени у него от камбаните и първите артилерийски салюти.
Нано повдигна наметката и отметна назад качулката от главата си; после бавно и провлечено, с глас, който беше полуговор, полупесен, започна своето предание:
„Ето какво троянските орли разправили на албанските лешояди:
По времето, когато боговете живеели между хората, богинята на морето Тетида се свързала с тесалийския цар Пелей.
Нептун и Зевс искали да се оженят за нея, но като научили, че тя ще роди син по-велик от баща си, я отстъпили на Еаковия син. Тетида имала няколко деца от съпруга си и всички хвърляла в огъня, за да провери дали са смъртни: всички загивали едно подир друго. Най-после родила син, когото нарекли Ахил, майка му щяла да го хвърли в огъня като другите, но Пелей го грабнал от ръцете й и я накарал, вместо да го убие, да го потопи в Стикс. Така нямало да стане безсмъртен, но щял да бъде неуязвим.
Тетида измолила от Плутон да я пусне един-единствен път в ада, за да потопи сина си в Стикс, коленичила край реката, уловила детето за петата и го потопила. Така детето станало неуязвимо по всички части на тялото освен откъм петата, за която майка му го държала; затова тя се посъветвала с оракула.
Оракулът й отговорил, че синът й ще придобие безсмъртна слава при обсадата на голям град, но ще загине при победата си.
Тогава майка му го завела, под името Пира, в двора на Скироския цар и го оставила в женски дрехи при царските дъщери. Детето достигнало петнадесетгодишна възраст, без да знае, че е мъж…“
Когато албанката стигна дотук, младият офицер я прекъсна.
— Зная приказката ти, Нано — каза той, — ти ми правиш честта да ме сравняваш с Ахил, а Луиза сравняваш с Деидамия. Но бъди спокойна, не ще има нужда да ми показваш като Одисеи сабя, за да ми припомниш, че съм мъж. Бият се, нали? — продължи със светнал поглед младият офицер. — И тези топовни гърмежи възвестяват някаква победа на неаполитанци над французите. Къде се бият?
— Камбаните и топовните гърмежи съобщават — отговори Нано, — че крал Фердинанд е влязъл в Рим и клането е започнало.
— Благодаря — каза Салвато, като сграбчи ръката й, — но какъв интерес имаш ти да ми съобщаваш това, ти, калабрийка и поданица на крал Фердинанд?
Нано се изправи с целия си висок ръст.
— Не съм никаква калабрийка — каза тя, — албанка съм, а албанците бягат от родината си, за да нямат господар. Те се покоряват и ще се покоряват само на потомците на великия Скендербег. Всеки народ, въстанал в името на свободата, е техен брат и Нано моли Панаиата252 да помогне на французите, които идват в името на свободата.
— Добре — каза Салвато, взел вече своето решение.
След това се обърна към Микеле и Нина, които гледаха безмълвно тази сцена.
— Знаете ли Луиза тия новини, когато я попитах какъв е шумът, който чуваме?
— Не — отговори Джованина.
— Аз й ги съобщих — добави Микеле.
— А какво прави тя? — запита младежът. — Защо не идва?
— Рицарят се прибра по-рано поради събитията — отговори Микеле — и сестра ми сигурно не може да го остави.
— Толкова по-добре — каза Салвато, — ще имаме време да приготвим всичко.
— Боже мой, синьор Салвато — извика Джованина. — Да не мислите да ни напуснете?
— Довечера заминавам, Нина.
— Ами раната ви?
— Нали Нано каза, че е оздравяла.
— Но докторът заяви, че трябва да постоите още десет дни.
— Докторът каза това вчера, не би го казал днес.
След това се обърна към младия ладзароне:
— Микеле, готов си да ми услужиш, нали, приятелю?
— О, синьор Салвато, знаете, че обичам всичко, което обича и Луиза!
Джованина изтръпна.
— Нима мислиш, че тя ме обича, добро момче? — попита живо Салвато, изоставил обичайната си сдържаност.
— Питайте Джованина! — каза ладзаронето.
Салвато се обърна към девойката, но тя не му даде време да я запита.