В осем часа Нина влезе.
— Ето какво изпраща Микеле — каза тя.
И остави пред двамата пакет, завързан в кърпа.
Те отвориха пакета: вътре бяха купените от Микеле селски дрехи. Двете жени излязоха.
За няколко минути Салвато се преоблече в дрехите, с които щеше да избяга; когато отвори вратата, Луиза ахна от учудване: той беше още по-красив и елегантен в дрехите на планинец, отколкото в градския костюм.
Последният час мина така, като че минутите се бяха превърнали в секунди. Часовникът удари девет. Луиза и Салвато отброиха един след друг деветте трептящи удара, макар да знаеха много добре, че часът е девет. Салвато я погледна; тя стана първа. Влезе Нина. Девойката беше бяла като платно, със свити вежди, с полуотворени устни, зад които се виждаха бели остри зъби, гласът й мина сякаш с усилие през стиснатите зъби.
— Микеле чака — каза тя.
— Да тръгваме! — промълви младата жена, като подаде ръка на Салвато.
— Благородна и силна сте, Луиза — прошепна той.
И стана, но макар че беше мъж, политна.
— Облегнете се още веднъж на мене, приятелю — предложи тя, — уви, ще бъде за последен път.
Когато влязоха в стаята, която гледаше към уличката, чуха цвилене на кон. Микеле беше на поста си.
— Отвори прозореца, Джованина — каза Луиза.
Джованина се подчини.
Малко под перваза на прозореца в тъмнината се виждаха човек и кон; прозорецът се отваряше като врата към малък балкон. Двамата млади се приближиха; след като отвори прозореца, Нина се отдръпна и застана като сянка зад тях.
И двамата плачеха в тъмнината, но безгласно, без ридания, за да не се отчайват взаимно. Нина не плачеше, клепачите й бяха сухи и горещи, дъхът свистеше в гърдите й.
— Луиза — каза Салвато с прекъсвания, — увих в хартия една златна верижка за Нина, ще й я предадете от мое име.
Луиза кимна утвърдително и му стисна ръка, без да продума.
След топа Салвато се обърна към младия ладзароне:
— Благодаря, Микеле — каза той. — Докато в сърцето ми живее споменът за този ангел — и той обгърна с ръка шията на Луиза Сан Феличе, — с други думи, докато сърцето ми бие, всеки негов удар ще ми припомня добрите приятели, между които я оставям и на които я поверявам.
С конвулсивно, може би неволно движение Джованина сграбчи ръката на младежа и я целуна; би могло да се каже, че почти я ухапа. Изненадан, Салвато се обърна към нея; тя веднага се отдръпна назад.
— Синьор Салвато — обади се Микеле, — имам да ви давам сметка.
— Ще я дадеш на старата си майка, Микеле, и ще й кажеш да моли Бога и Света Богородица за Луиза и за мене.
— Чудесно! — отговори Микеле. — Ето, че и аз се разплаках…
— Довиждане, приятелю! — каза Луиза. — Бог и всички небесни ангели да ви пазят!
— Довиждане ли? — промълви Салвато. — А нима не знаете, че за нас съществува смъртна опасност, ако се видим отново?
Луиза почти не го остави да довърши.
— Мълчете, мълчете! — отговори тя. — Да оставим в Божиите ръце неизвестното бъдеще, но каквото и да е отредено да се случи, не ще се разделя с вас с думата сбогом.
— Добре, така да бъде! — каза Салвато, като прескочи парапета на балкона и се метна на седлото, все още обгърнал с една ръка шията на Луиза, която се бе навела към него, гъвкава като тръстика. — Добре, така да бъде, любима, обожаема моя! Довиждане!
Последната сричка на тази дума — символ на надеждата — заглъхна в първата им целувка.
Салвато изохка от радост и мъка, пришпори коня си, който препусна, изтръгвайки го от ръцете на Луиза, и се изгуби в тъмнината.
— О, да! — прошепна младата жена. — Да те видя пак… и да умра!
LIV
СРАЖЕНИЕТО
Видяхме как Шанпионе се оттегли от Рим, като даде на Тиебо и неговите петстотин души тържествена клетва, че преди да изминат двадесет дни, ще се върне да ги освободи. С два прехода за четиридесет и осем часа той беше вече в Чивита Кастелана.
Първата му грижа беше да посети града и околностите му.
Чивита Кастелана, дълго време смятана погрешно за древната Веи253, заинтересува Шанпионе най-напред като археолог; но като пресметна разстоянието от Чивита Кастелана до Рим, което е повече от тридесет мили, той разбра, че великите творци на грешки, наричани учени, са сбъркали и тук и развалините, открити недалече от града, са навярно на древната Фалерия254.
Най-новите проучвания доказаха, че Шанпионе е бил прав.
Първата му грижа бе да поправи крепостта, построена от Александър VI, която служеше сега само за затвор, както и да разположи на позиция отделните части на своята малка армия.
253
Веи — етруски град на 25 км от Рим, завладян от диктатора Камил след десетгодишна обсада (405–395 г. пр. н. е.). Б.пр.