Още същия ден в Рим бе възстановено републиканското правителство; двамата консули, Матеи и Дзакалоне, избегнали по чудо смъртта, бяха заели отново длъжността си и на мястото, където се намираше гробът на Дюфо, разрушен — за срам на човечеството — от населението на Рим, издигнаха саркофаг, където, вместо да положат благородните му останки, хвърлени на псетата, само издълбаха славното му име.
Както казваше Шанпионе, неаполитанският крал бе избягал; но тъй като някои черти от този странен характер биха останали непознати за нашите читатели, ако и ние се задоволихме като Шанпионе в прокламацията си само да споменем този факт, искаме позволение да придружим краля в бягството му.
Пред входа на театър Аржентина Фердинанд намери каляската си и се втурна в нея с Мак, като извика на херцог Д’Асколи също да се качи.
Мак седна почтително на предната седалка.
— Настанете се в дъното, генерале — каза кралят, който не можеше да се откаже от навика си да се шегува, като не му идваше наум, че в случая се надсмива и над себе си. — Струва ми се, че ще има да извървите доста път заднишком, та не е необходимо да започвате още преди да е съвършено неизбежно.
Мак въздъхна и седна до краля.
Херцог Д’Асколи седна срещу тях.
Спряха пред двореца Фарнезе; от Виена бе пристигнал куриер с писмо от австрийския император; кралят го отвори набързо и прочете:
„Скъпи ми братко, братовчеде, свако, тъсте и съюзнико,
Позволете ми да Ви поздравя искрено с успеха на Вашето оръжие и с триумфалното Ви влизане в Рим…“
Кралят не продължи.
— Чудесно! — каза той. — Ето едно писмо, което идва тъкмо навреме.
И го прибра в джоба си.
После се огледа наоколо си:
— Къде е куриерът, който донесе това писмо? — попита той.
— Ето ме, господарю — приближи се куриерът.
— Ах, ти ли си, приятелю? Ето ти за труда — и му подаде една кесия.
— Ще ми направи ли ваше величество честта да ми предаде отговор за августейшия ми господар?
— Разбира се, само че ще ти го дам устно, защото нямам време да пиша. Нали нямам време, Мак?
Мак наведе глава.
— Няма значение — каза куриерът, — мога да уверя ваше величество, че имам добра памет.
— И си сигурен, че ще предадеш точно на августейшия си господар каквото ти кажа?
— Без да променя нито една сричка.
— Добре, кажи му тогава от мое име, чуваш ли, от мое име…
— Слушам, господарю.
— Кажи му, че неговият брат и братовчед, свако, тъст и съюзник, крал Фердинанд, е магаре.
Куриерът отстъпи уплашен.
— Няма да промениш нито една сричка — продължи кралят, — така ще кажеш най-голямата истина, излязла някога от устата ти.
Куриерът се оттегли слисан.
— А сега — добави кралят, — като казах на австрийския император всичко, каквото трябваше да му кажа, да тръгваме.
— Бих се осмелил да обърна внимание на ваше величество, че не е благоразумно да пътува из римската равнина в кола.
— А как искате да мина през нея? Пеша ли?
— Не, на кон.
— На кон ли? И защо на кон?
— Защото с кола ваше величество ще бъде принуден да се движи по шосетата, докато на кон ще може в случай на нужда да мине през нивите. И тъй като ваше величество е отличен ездач, с добър кон няма да се страхува от лоши срещи.
— Ах! Malora259! — извика кралят. — И това ли може да се случи?
— Малко е вероятно, но смея да обърна внимание на ваше величество, че подлите якобинци са решили, ако ваше величество попадне в ръцете им…
— Е-е?
— Да го обесят на първия фенер, ако това се случи в град, и на първото срещнато дърво, ако се случи в полето.
— Fuimmo, Д’Асколи, fuimmo!… Какво правите там, безделници? Два коня! Два коня! И то най-добрите! Защото тия разбойници ще направят каквото са казали! И все пак ние не можем да пътуваме до Неапол на коне!
— Не, господарю — отговори Мак, — но в Албано ще можете да вземете първата пристигнала пощенска кола.
— Имате право. Чифт ботуши! Не мога да гоня пощата с копринени чорапи. Чифт ботуши! Чуваш ли, хубостнико?
Един лакей хукна по стълбите и се върна с чифт високи ботуши.
Фердинанд започна да се обува в колата, без да се стеснява от Д’Асколи.
Когато нахлузваше втория ботуш, доведоха и двата коня.
— На конете, Д’Асколи, на конете! — заповяда Фердинанд. — Какво правиш в оня край на колата? Господ да ме прости, струва ми се, че си заспал!
— Десет души за охрана! — извика Мак. — И един плащ за негово величество!
— Да — повтори кралят, докато се качваше на коня, — десет души за охрана и един плащ за мене.
Донесоха му един тъмен плащ, в който се загърна.