Мак се качи на кон.
— Тъй като ще се успокоя само когато видя ваше величество вън от градските стени, моля ваше величество за разрешение да го придружа до вратата Сан Джовани.
— Мислите, че има някаква опасност в града ли, генерале?
— Да предположим… което е малко вероятно…
— По дяволите! — промълви кралят. — Все едно, да предположим.
— Да предположим, че Шанпионе е успял да предупреди коменданта на крепостта Сан Анджело и якобинците са заварди-ли вратите.
— Възможно е — извика кралят, — възможно е! Да тръгваме.
— Да тръгваме — повтори Мак.
— Само че накъде тръгвате, генерале?
— Водя ви, господарю, към единствената врата, през която никога не ще допуснат, че ще излезете, защото тя е в тъкмо обратна посока на вратата за Неапол. Водя ви към вратата Дел пополо, която впрочем е и най-близко оттук, за нас е важно да напуснем Рим колкото е възможно по-скоро, щом излезем от града, ще заобиколим крепостните стени и след четвърт час ще бъдем пред вратата Сан Джовани.
— Тия вагабонти, французите, трябва да са много хитри дяволи, генерале, за да разгромят такъв съобразителен юначага като вас.
През това време бяха изминали доста път и бяха стигнали вече края на Рипета.
Кралят дръпна за поводите коня на Мак.
— Я вижте, генерале — каза той, — какви са ония хора, които влизат през вратата Дел пополо?
— Ако би било физически възможно да изминат тридесет мили за пет часа, бих казал, че са войниците на ваше величество, които бягат от неприятеля.
— Те са, генерале, те са! Ах, вие не познавате тия юнаци! Ако трябва да бягат, те имат крила на петите.
Кралят не се мамеше; множеството беше действително началото на бегълците, които бяха изминали повече от две левги260 в час и започваха да нахълтват в Рим. Кралят закри с плащ очите си и мина сред тях, без да го познаят. Щом излезе от града, малката група тръгна вдясно, мина покрай стената на Аврелиан, отмина вратата Сан Лоренцо, след това вратата Маджоре и най-после стигна до прочутата врата Сан Джовани, където преди шестнадесет дни кралят бе приел така тържествено ключовете на града.
— А сега — каза Мак — ето шосето, господарю. За един час ще стигнете в Албано, в Албано сте вече вън от опасност.
— Напускате ли ме, генерале?
— Господарю, длъжен бях да помисля най-напред за краля, сега съм длъжен да помисля за армията.
— Вървете и се постарайте колкото можете повече, само че, каквото и да се случи, желая да си припомните, че аз исках войната и ви отклоних от работата ви, ако сте имали някаква работа във Виена, за да ви повикам в Неапол.
— Уви! Това е съвсем вярно, господарю, и аз съм готов да свидетелствам, че всичко бе наредено от кралицата. А сега Бог да пази ваше величество!
Мак отдаде чест на краля и препусна в галоп по същия път, откъдето бяха дошли.
— А тебе — промълви кралят, като заби шпори в корема на коня си и полетя по пътя за Албано, — а тебе дяволите да те вземат, глупако!
Виждаме, че от деня на дворцовия съвет кралят не бе променил мнението си за своя главнокомандващ.
Каквито и усилия да правеха десетте души от охраната, за да следват краля и херцог Д’Асколи, двамата именити ездачи имаха добри коне, а Фердинанд, който водеше, беше прекалено уплашен, така че охраната твърде скоро изостана; трябва да кажем впрочем, че при своето доверие в поданиците си и при предположението, че по пътя го чака опасност, Фердинанд не смяташе охраната за много сигурна защита; и когато той стигна със спътника си до нанагорнището към Албано, десетте конника отдавна се бяха върнали назад.
През време на цялото пътуване кралят изпитваше панически страх. Ако има някъде местност, представяща фантастична гледка, особено нощем, това е безспорно римската равнина, с нейните разрушени акведукти, напомнящи редици от тръгнали в тъмнината гиганти, с нейните внезапно изникващи гробници ту вдясно, ту вляво от шосето, с тайнствените шепоти, напомнящи стенания на сенките, които са ги обитавали. Фердинанд приближаваше всеки миг коня си до коня на своя спътник, прибирате поводите, за да бъде готов да се прехвърли през някой трап, и питате: „Виждат ли, Д’Асколи?… Чуваш ли, Д’Асколи?“ А Д’Асколи, по-спокоен от краля, защото беше по-храбър, поглеждате и отговаряте: „Нищо не виждам, господарю“; ослушваше се и казвате: „Нищо не чувам, господарю“, при което Фердинанд с обичайния си цинизъм добавяте:
— Казвах на Мак, че не зная дали съм храбър. Сега вече зная: положително не съм.
Така стигнаха в Албано; двамата бегълци бяха дошли само за един час от Рим. Бете почти полунощ; навред беше затворено; и пощенската станция като всичко друго. Херцог Д’Асколи я позна по надписа над вратата, слезе от коня и започна силно да чука. Началникът на станцията, който си бе легнал преди три часа, дойде да отвори, както винаги намръщен, мърморейки недоволно; но херцог Д’Асколи изрече вълшебните слова, които отварят всички врати: