— По море, да, мадам, защото морето е нашата — на англичаните — стихия. Да се родиш на остров, значи да се родиш в закотвен кораб. Смело заявявам че по море един английски моряк струва колкото двама френски. Но на сушата е друго! Каквото са англичаните по море, това са французите на суша, мадам. Само Бог знае колко ги ненавиждам, само Бог знае какъв обет съм дал да ги изтребя! Само Бог знае, най-после, как желая от сърце всички успели някак да останат живи от този нечестив народ, отрекъл Бога и обезглавил владетеля си, да бъдат събрани в един кораб, за да мога да го абордирам с моя нещастен, разнебитен „Вангард!“ Но омразата към един неприятел не е основание да не го преценяваме справедливо. Омраза не значи презрение. Ако презирах французите, не бих си дал труд да ги мразя.
— О, слушайте, скъпи милорде — каза Ема, навеждайки глава с неповторима грация и чар, — не бъдете буревестник. Французите ще бъдат разбити по суша от генерал Мак, както бяха разбити по море от адмирал Нелсън… Впрочем чувам камшик, значи ще имаме новини. Чувате ли, мадам? Чувате ли, милорд?… Сигурно пристига обещаният от краля куриер.
Действително към двореца се приближаваше бързо плющене на камшик; не беше мъчно да се отгатне, че това плющене е гръмката музика, с която пощенските кочияши имат навика да оповестяват пристигането си; но имаше още нещо, което можеше да обърка малко присъстващите: заедно с камшика се чу и тропот от кола. Все пак всички станаха едновременно и се ослушаха. Ектън дори направи нещо повече — явно по-развълнуван от всички други, той се обърна към кралица Каролина:
— Разрешава ли ваше величество да се осведомя? — запита той.
Кралицата кимна утвърдително. Ектън се втурна към вратата, втренчил поглед в посоката, откъдето трябваше да се покаже лакеят, който щете да съобщи за пристигането на куриера, или пък самият куриер. Чу се тропот на кола, която спря под свода на главната стълба. Ектън направи три стъпки назад и влезе заднишком в залата като човек, поразен от невероятно видение.
— Кралят! — извика той. — Кралят! Какво значи това?
LVIII
„ВСИЧКО Е ЗАГУБЕНО, ДОРИ ЧЕСТТА“
И наистина, почти веднага влезе кралят, последван от херцог Д’Асколи. Щом пристигнаха и нямате вече от какво да се страхува, кралят зае отново своя ранг и влезе пръв.
Негово величество беше в особено настроение; ядът от поражението се бореше със задоволството, че е избягнал опасността, и той изпитваше присъщата си потребност да се надсмива, само че много по-горчиво при сегашните обстоятелства.
Добавете към това физическата умора на един човек, нещо повече — на един крал, току-що пропътувал шестдесет мили в едно лошо calessino262, без да намери къде да се нахрани, в студен декемврийски ден и дъждовна нощ.
— Б-р-р! — извика той, докато влизаше и си търкаше ръцете, без да обръща внимание на присъстващите. — Тук е по-хубаво, отколкото по шосето за Албано. Какво ще кажеш, Д’Асколи?
И тъй като гостите на кралицата се надпреварваха да му правят реверанси:
— Добър вечер, добър вечер — продължи той. — Много съм доволен да намеря сложена трапеза. От Рим дотук не намерихме нито хапка месо. Хляб и сирене по едно парченце — голяма гощавка! Пфуу! Ама че лоши ханища има из кралството ми! Тежко на нещастниците, които разчитат на тях! Сядай, Д’Асколи, сядай! Гладен съм като вълк!
И кралят седна на трапезата, без да се интересува дали не е заел мястото на някого; само настани веднага Д’Асколи до себе си.
— Господарю, ще бъдете ли така добър да успокоите тревогата ми — промълви кралицата, приближавайки се към своя августейши съпруг, от когото всички стояха почтително настрана, — като ми кажете на какво дължа щастието за това неочаквано завръщане?
— Мадам, струва ми се, че вие ми разказвахте… положително не е бил Сан Никандро… историята с крал Франциск I, който след не знам коя битка, пленен от не знам кой император, писал на госпожа майка си дълго писмо, завършващо с прекрасната фраза: „Всичко е загубено, освен честта.“ Е добре, предположете, че аз пристигам от Павия — така се казваше битката — сега си спомням. Предположете, че пристигам от Павия и като не съм бил толкова глупав, та да оставя да ме пленят като Франциск I, вместо да ви пиша, пристигам да ви кажа лично…
— Че всичко с загубено, освен честта? — извика уплашено кралицата.