Крепостта Сан Елме, която бе играла голяма роля във всички неаполитански революции и следователно ще играе роля и в продължението на нашата повест, е построена на върха на хълма, който се издига над древната Партенопа. Ние няма да разследваме като нашия учен археолог сър Уилям Хамилтън дали името Ермс, първоначално название на крепостта Сан Елме, произлиза от старата финикийска дума ерме, която значи висок, възвишен, или й е било дадено поради статуите на Приап, наричани терме267 от жителите на Никополис, които отбелязвали с тях синорите на нивите и на домовете си. Тъй като не сме били надарени от небето с прозорливостта да четем в дълбокия мрак на етимологиите, ще се задоволим да посочим, че това име е свързано с един параклис на свети Еразъм, дал името си на планината, където е бил построен; тази планина се е наричала най-напред Свети Еразъм, после изопачено Свети Ерм и накрая променяйки се все повече и повече, става Сан Елме. На този връх, който се издига над града и морето, е била построена най-напред една кула, заместила параклиса и наречена Белфорте; кулата била превърната в крепост от Карл II Анжуйски, по прякор Куция; укрепленията били подсилени при обсадата на Неапол от Лотрек не през 1518 година, както казва синьор Джузепе Гаранти, автор на книгата „Неапол и околностите му“, а през 1528; по заповед на Карл V тя става редовна крепост. Като всички крепости, предназначени отначало да отбраняват населенията, сред които или над които са били издигнати, Сан Елме започва постепенно не само да не отбранява населението на Неапол, а да го заплашва и тъкмо от това последно гледище мрачният замък все още вдъхва страх на неаполитанците, които при всяка извършена, или по-точно понасяна от тях революция искат от новото правителство да го разруши. Новото правителство, което има нужда от популярност, издава указ за събарянето на крепостта Сан Елме, но се пази да не я събори. Нека побързаме да кажем, защото трябва да бъдем справедливи към камъните, както и към хората, че почтената и мирна крепост Сан Елме, вечна заплаха за разрушаване на града, се е задоволявала всякога само да заплашва, никога нищо не е разрушила, а при известни обстоятелства дори е закриляла.
Казахме, че трябва да бъдем справедливи към камъните, както и към хората; да обърнем това правило и да кажем, че трябва да бъдем справедливи към хората, както към камъните.
Не от леност или небрежност — слава Богу! — маркиз Вани не бе избързал с делото на Николино; не, маркизът, истински финансов прокурор, търсеше всякога виновни и ги намираше дори там, където те не съществуваха, така че не заслужаваше подобен укор; но този маркиз Вани беше добросъвестен по своему; той бе протакал седем години делото на княз Ди Тарсия и три години делото на рицаря Медичи и тия, които упорстваше да нарича негови съучастници; този път той държеше един виновник, имаше доказателства за виновността му, сигурен беше, че виновният не може да му избяга през трите врати, затварящи килията му, и трите стени, заграждащи крепостта Сан Елме; така че един ден, една седмица и дори един месец нямаха за него значение, стига да постигне желания резултат. Освен това, както вече казахме, по инстинкт и похвати той приличаше на хищниците от котешката порода, а известно е, че тигърът обича да си играе с човека, преди да го разкъса, както котката с мишка, преди да я изяде.
Така именно маркиз Вани се забавляваше да си играе с Николино Карачоло, преди да заповяда да му отсекат главата.
Но трябва да добавим, че в тази смъртоносна игра, когато се борят двама души — единият въоръжен със закона, изтезанията и гилотината, а другият само с духа си, — не всякога печели този, който има всички изгледи за успех. Напротив. След четири последователни разпита, всеки от които бе траял повече от два часа, когато Вани се бе опитал да обработва по всички възможни начини задържания, следователят бе научил името, презимето, званията, възрастта и общественото положение на Николино Карачоло, неща известни на всички в Неапол, без да им е бил потребен един месец затвор и три седмици следствие; но въпреки любопитството си — а маркиз Вани беше сигурно един от най-любопитните съдии в кралството на Двете Сицилии — той не бе успял да научи нищо повече. И наистина Николино Карачоло се бе затворил в дилемата си: „Или съм виновен, или съм невинен. Ако съм виновен, не съм толкова глупав да нравя признания, които ще ме изложат, ако съм невинен, няма какво да признавам и следователно няма нищо да призная.“ Поради тази система за защита на всички въпроси на Вани за неща вън от известните на всички, с други думи, извън името, презимето, званията, възрастта, местожителството и общественото положение, Николино Карачоло отговаряше също с въпроси, като питаше с голям интерес Вани женен ли е, хубава ли е жена му, обич а ли я, имат ли деца, на каква възраст са, има ли братя и сестри, жив ли е баща му, починала ли е майка му, колко му плаща кралицата за тази длъжност, титлата маркиз наследствена ли е за първородните му потомци, вярва ли в съществуването на Бог, ад и рай, като твърдеше при тия празни приказки, че изпитва към Вани не по-малка симпатия от тази на самия маркиз Вани към него и следователно му е позволено, ако не да му задава същите въпроси — не можеше да си позволи подобна нескромност, — то поне да се интересува по същия начин от живота му. Така в края на всеки разпит маркиз Вани знаеше по-малко, отколкото миналия път, и дори не смееше да иска от секретаря да вписва в протокола глупостите, казвани от Николино; накрая при последното си посещение заплаши затворника, че ще заповяда да го подложат на изтезания, ако той продължава да се подиграва с достойната богиня на правосъдието; така на 9 декември сутринта, няколко часа след пристигането на краля в Казерта, още неизвестно в Неапол и узнато само от ония, които бяха имали честта да видят негово величество, Вани се яви, както казахме, в крепостта Сан Елме, твърдо решен този път, ако Николино продължава същата игра, да изпълни заплахите си и да използва изтезание sicut in cadaver, което за голямо съжаление му бе отказано на времето от мнозинството на държавната хунта; този път поне нямаше нужда да се допитва до нея.