— Влезте!
Беше наистина Ектън.
— И така — запита тя, — кого е чакал негово величество?
— Кардинал Руфо — отговори Ектън.
— Не знаете какво са говорили?
— Не, мадам, но зная какво са правили.
— Какво са правили?
— Повикали са Ферари.
— Подозирах. Още едно основание, Ектън, за това което знаете.
— Ще бъде изпълнено при първия удобен случай. Има ли нейно величество да ми заповяда още нещо?
— Не — отговори кралицата.
Ектън се поклони и излезе.
Кралицата погледна със завист към стаята на Ема и влезе безшумно в своята.
LXII
РАЗПИТЪТ НА НИКОЛИНО
Няколкото мига между излизането на коменданта дон Роберто Бранди и влизането на затворника бяха използвани от финансовия прокурор да облече върху градския си костюм една съдийска тога, да сложи на дългата си мършава глава една огромна перука, която трябваше по негово мнение да придаде величественост на лицето му, а над самата перука да сложи четвъртита тока. Секретарят най-напред остави на масата като веществени доказателства двата пистолета с буквата Н и писмото на маркиза Ди Сан Клементе; след това се облече като шефа си, запазвайки различието в ранга — с други думи, тогата му беше по-тясна, перуката по-малка, токата по-ниска. Накрая седна пред малката маса.
Маркиз Вани се настани зад голямата и тъй като беше човек на реда, подреди пред себе си хартията така, че нито един лист да не се подава под другия, провери има ли мастило в мастилницата, прегледа върха на перото си, подостри го с ножче, изравни двете острия, като ги преряза върху нокътя си, извади от джоба си златна табакера, украсена с портрета на нейно величество, сложи я да му бъде подръка не толкова за да взема оттам енфие, колкото да си играе с пея с безразличието на съдия, който си играе така безгрижно с човешкия живот, както и с табакерата си, и зачака Николино Карачоло в най-подходяща поза за упражняване въздействие върху затворника.
За нещастие Николино Карачоло не беше човек, комуто позите на маркиз Вани можеха да направят впечатление; вратата, затворена след коменданта, се отвори десет минути по-късно пред затворника и Николино Карачоло, облечен с изисканост, от която не личеше никак неудобният престой в тъмницата, влезе усмихнат, като си тананикаше твърде вярно арията Pria che spunti l’aurora273 от „Тайният брак“.
Придружаваха го четирима войници, а след него вървеше управителят. Двама войници останаха до вратата, други двама застанаха отдясно и отляво на затворника, който отиде право към приготвената за него пейка, огледа се най-внимателно наоколо си, преди да седне, промълви на френски: Tiens, tiens, tiens!274, с което, както знаем, се изказва насмешливо учудване, след което се обърна най-учтиво към финансовия прокурор.
— Дали, синьор маркизе — запита Николино, — сте чели случайно „Тайните на Удолф“?
— Какви са тия „Тайни на Удолф“? — запита Вани, отговаряйки, както правеше Николино, на въпроса с въпрос.
— Нов роман на една англичанка на име Ан Редклиф.
— Аз не чета романи, чувате ли, господине? — отговори с достойнство съдията.
— Грешите, господине, много грешите. Има толкова забавни романи, че бих прочел с удоволствие някой от тях, ако беше светло в килията ми.
— Господине, желая да се проникнете от тази истина…
— От коя, господин маркизе?
— Че сме дошли тук да се занимаваме с друга работа, а не с романи. Седнете.
— Благодаря, господин маркизе. Исках да ви кажа, че в „Тайните на Удолф“ е описана една точно такава стая — там именно главатарят на разбойниците свиква събранията си.
Вани се постара да събере всичката си важност.
— Надявам се, обвиняеми, че този път…
Николино го прекъсна:
— Преди всичко вие знаете много добре, че не се казвам обвиняем.
— Пред закона няма обществени различия — вие сте обвиняем.
— Приемам думата като причастие, не като съществително. Да видим в какво съм обвинен!
— Обвинен сте в заговор срещу държавата.
— Хайде де! Пак изпаднахте във вашата мания.
— А вие във вашето незачитане към правосъдието.
— Аз да не зачитам правосъдието? Ах, господин маркизе, вие, слава Богу, ме смесвате с някой друг! Никой повече от мене не зачита и не уважава правосъдието. Правосъдието е Божието слово на земята. А пък аз не съм такъв безбожник, та да не зачитам правосъдието. Съдиите е друг въпрос.
Вани тупна нетърпеливо с крак.
— Решихте ли най-после да отговаряте днес на въпросите, които ще ви задам?
— Зависи от въпросите, които ще ми задавате.