— Не е толкова удобно, колкото ръженът на свети Лаврентий: не можете да го въртите. Ами онези клинове, чукчето и дъските?
— Това е разпит чрез обуща: поставят между четири дъски нозете на този, когото ще разпитват, връзват ги с въже и с помощта на чука забиват клиновете в средните дъски.
— Защо не ги зачукат направо през големия и малкия пищял? Ще стане по-бързо!… А тази подставка с чайниците?
— Това е за разпит с вода: турят наказвания да легне на под-ставката така, че главата и нозете му да са по-ниско от стомаха и му наливат в устата пет-шест литра вода.
— Съмнявам се дали наздравиците, които изказват по този повод за вас, ви носят щастие, маркизе.
— Искате ли да продължим?
— Не, наистина. Започвам твърде много да презирам изобретателите на тия машини, както и хората, които си служат с тях. Решително предпочитам да съм обвиняем, а не съдия, потърпевш, а не палач.
— Отказвате ли да направите признания?
— Повече от когато и да било.
— Размислете, че не е време за шеги.
— С какво мъчение ще ви бъде угодно да започнете, господине?
— С обесването за ръцете — отвърна Вани, ожесточен от това хладнокръвие. — Палачо, свалете палтото на господина!
— Извинете! Но ако позволите, ще се съблека сам — много ме е гъдел.
И Николино съблече най-спокойно палтото, сакото и ризата си, като изложи пред присъстващите бялата си младежка снага, малко мършава може би, но с безукорни линии.
— Пак ви питам, не искате ли да признаете? — извика Вани, размахвайки отчаяно табакерата си.
— Хайде де! — отговори Николино. — Нима един благородник се отказва от думата си? Вярно е — добави пренебрежително той, — че вие не можете да знаете това.
— Вържете ръцете зад гърба му, вържете ръцете му! — извика Вани. — Вържете на всеки крак по петдесет килограма и го вдигнете до тавана.
Помощниците на палача се втурнаха към Николино, за да изпълнят заповедта на финансовия прокурор.
— Един момент! Един момент! — извика маестро Донато — По-внимателно, по-предпазливо. Операцията трябва да бъде продължителна. Изкълчвайте, но не счупвайте: това е аристократична roba279.
Много внимателно и предпазливо, както бе казал, той завърза лично ръцете на Николино зад гърба му, а двамата помощници вързаха тежестите за нозете.
— Не искаш ли да признаеш? Не искаш ли да признаеш? — изкрещя Вани, като се приближи към Николино.
— Напротив — елате още по-близо — отвърна Николино.
Вани се приближи и Николино го заплю в лицето.
— Господи Исусе! — викна Вани. — Вдигайте, вдигайте!
Палачът и помощниците се готвеха да изпълнят нареждането, когато комендантът Роберто Бранди се приближи до финансовия прокурор:
— Бърза бележка от княз Ди Кастелчикала — каза той.
Вани взе писъмцето и направи знак на палачите да почакат, докато го прочете.
Отвори го и смъртна бледност покри лицето му, щом го погледна.
Прочете го повторно и още повече пребледня.
Помълча, изтри с кърпичка потта от челото си, после каза:
— Отвържете обвиняемия и го отведете в килията му.
— А разпитът? — запита маестро Донато.
— Остава за друг ден — отговори Вани.
И изхвръкна от тъмницата, без дори да заповяда на секретаря си да го последва.
— Ами сянката ви, господин финансов прокурор? — извика Николино. — Забравихте сянката си!
Палачите отвързаха Николино, който облече ризата, сакото и палтото си така спокойно, както ги бе съблякъл.
— Дяволски занаят — извика маестро Донато. — Човек никога в нищо не е сигурен!
Николино като че се трогна от това разочарование на палача.
— Колко ви плащат на година, приятелю? — попита той.
— Четиристотин дуката определена заплата, ваше превъзходителство, по десет дуката на екзекуция и по четири дуката на мъчение. Но отпреди повече от три години съдът се заинати и вече никого не екзекутира, а както видяхте, тъкмо да започне измъчването, отмениха заповедта! Повече ще печеля, ако си дам оставката като палач и стана полицай като моя приятел Паскуале ди Симоне.
— Слушайте, драги — каза Николино и извади от джоба си три жълтици, — вие просто ме трогнахте. Ето ви дванадесет дуката. Да не се окаже, че напразно са ви безпокоили.
Маестро Донато и двамата му помощници се поклониха.
След това Николино се обърна към Роберто Бранди, който не разбираше какво се е случило:
— Не чухте ли, коменданте: господин финансовият прокурор ви заповяда да ме отведете отново в килията ми.
Застана между войниците, които го бяха довели, излезе от залата за разпит и се прибра в килията си.