Оттогава той беше почти в немилост и като не виждаше за своята нещастна страна друга надежда освен една революция, извършена с помощта на французите, които обичаше почти наравно със собствената си майка и родина, се бе включил — с философската решителност на своята душа и ведрата, кротка упоритост на характера си — в един заговор, целещ да замени мрачната, брутална тирания на Бурбоните с разумната братска власт на Франция. Той не се самоизмамваше — знаеше, че залага главата си, но спокойно, без пресилено въодушевление, упорстваше в своето намерение въпреки всички опасности, както би упорствал, излагайки собствения си живот, да лекува едно население, заболяло от холера или тиф. Другарите му, по-млади и по-буйни от него, изпитваха при всички случаи необикновена почит към неговите мнения; той беше нишката, която ги водеше през лабиринта, светилникът, който следваха в мрачината; а тъжната му усмивка пред опасността, нежното умиление, с което говореше за избраниците, удостоени с щастието да умират за човечеството, упражняваха върху тяхното съзнание въздействието, приписано от Вергилий на звездата, отредена да разпръсва тъмнината и ужасите на мрака и да ги заменя с покровителствената, благотворна тишина на нощта.
Еторе Карафа — граф Ди Руво и херцог Д’Андриа, — същият, който се бе намесил в разговора, за да поръчителства за неизменната воля и студената смелост на човека, когото очакваха, беше един от ония атлети, които бог е създал за политически борби, с други думи, един Дантон аристрократ, с безстрашно сърце, неумолима душа и безмерно честолюбие. Той обичаше по инстинкт трудните начинания, тичаше към опасността така, както други биха бягали от нея, не искаше и да знае за средствата, стига само да достигне целта. Силен в живота, той се оказа още по-силен в смъртта; с една дума, това беше един от ония мощни лостове, които провидението, покровител на народите, дава в ръцете им, за да се освободят. Той беше потомък на именития херцогски род Д’Андриа, а сам имаше титлата граф Ди Руво; но презираше и нея, и ония свои прадеди, които не бяха успели да спечелят признателността на историята с такива качества, с каквито той се стремеше да я спечели, като повтаряше безспир, че робски народ няма благородници. Въодушевил се бе още от първия полъхна революционните идеи, дошли в Неапол заедно с Латуш-Тревил51, втурнал се бе с обичайното си безстрашие по опасния революционен път, и макар че беше задължен по силата на положението си да се явява в двора, бе станал най-пламенен апостол, най-усърден разпространител на новите идеи; навсякъде, където се говореше за свобода, като магия се появяваше веднага и Еторе Карафа. Затова още през 1793 година бе арестуван с първите патриоти, посочен от държавната хунта, и бе откаран в замъка Сан Елме; там бе влязъл във връзка с мнозина млади офицери от охраната на крепостта.
Пламенното му слово им вдъхна любов към републиката; скоро ги свърза такова приятелство, че пред опасността да бъде осъден на смърт той не се поколеба да им поиска помощ, за да избяга. Тогава в тези благородни сърца се поведе борба; едни казваха, че човек не трябва да измени на своя дълг, дори от любов към свободата, а тъй като те бяха натоварени с охраната на замъка, биха извършили престъпление, ако съдействат за бягството на един затворник, макар този затворник да им е приятел или дори брат. Други, напротив, настояваха, че за свободата и за спасението на нейните защитници един патриот трябва да пожертва всичко, включително и честта си.
Най-после един млад лейтенант от сицилианския град Кастелджироне, по-пламенен патриот от другите, се съгласи не само да стане съучастник, но и да придружи графа в бягството му; в това бягство и на двамата помогна дъщерята на един офицер от гарнизона, влюбена в Еторе; тя му достави въже, за да се спусне от горния етаж на затвора, докато младият сицилианец го чакаше долу.
Бягството мина благополучно; но бегълците нямаха еднаква съдба; сицилианецът бе заловен, осъден на смърт и по благоволение на Фердинанд помилван, като смъртната присъда бе заменена с доживотен затвор в ужасната фавинянска тъмница.
Еторе се укри в дома на свой приятел в Портичи; оттам по пътеки, познати само на планинците, се измъкна от кралството, отиде в Милано, намери там французите и се сприятели с тях като последовател на принципите им. Те от своя страна оцениха неговата пламенна душа, неукротимо сърце и желязна воля. Прекрасният характер на Шанпионе се стори на италианеца изваян по образа на фокиевци52 и филопоменовци53; той се причисли към неговия щаб без определена длъжност и когато след падането на Пий VI и провъзгласяването на римската република френският генерал отиде в Рим, Еторе го придружи; тогава, дошъл толкова близо до Неапол и не загубил надежда да предизвика там революционно движение, той се върна в кралството по същия път, по който бе избягал, и — не вече като проскрипт, а като заговорник — отиде да поиска убежище у същия приятел, при когото се бе укрил по-рано, у споменатия вече от нас Габриел Мантоне; от неговия дом бе писал на Шанпионе, че смята Неапол узрял за бунт и моли да му изпратят сигурен, спокоен и хладнокръвен мъж, който да прецени сам настроенията и положението: този именно пратеник очакваха сега.
52
Фокий — атински държавник, осъден на смърт за примирителната си политика към Филип Македонски (402–317 пр.н.е.). Б.пр.
53
Филопомен — гръцки генерал, вожд на ахейската лига, разбита от пелопонесци с помощта на Рим (253–183 пр.н.е.). Б.пр.