Най-после се отпусна на едно трикрако дъбово столче, сложил Салвато напреко пред гърдите си, както Мадоната на Микеланджело държи на коленете си своя разпнат син; а задъханият му глас само повтаряше и повтаряше:
— Ти ли си, сине мой, мой Салвато, чедо мое! Ти си, наистина си ти!
— О, татко, татко! — отговаряше също така задъханият младеж. — Обичам ви, кълна ви се, с всичката любов, която син може да има към баща си, но почти се срамувам от тази малка любов, като я сравнявам с величието на вашата.
— Не, не се срамувай, дете мое — отговори Палмиери, — плодовитата природа, стогърдата Изида е пожелала да бъде така — огромна, неизмерима, безпределна любов в бащините сърца и ограничена любов в тия на децата. Тя гледа напред, тази добра, винаги логична и разумна природа, наредила е детето да се утешава за смъртта на бащата, който трябва пръв да напусне този свят, но бащата да бъде безутешен, ако за нещастие види загинало детето, което би трябвало да го надживее. Погледни ме, Салвато, за да се стопи в погледа ти десетгодишната ни раздяла.
Младежът втренчи своите големи, черни, малко диви очи в баща си, като се постара да придаде на строгото си лице възможно най-нежно изражение.
— Да — каза Палмиери, като гледаше Салвато със странна смесица от любов и гордост, — да, създадох от тебе як и здрав дъб, а не стройна палма от тропиците. Не бих имал право следователно да се оплаквам днес, като виждам това здраво дърво покрито с твърда кора. Исках да станеш мъж и войник и ти си станал такъв, какъвто исках да бъдеш. Дай да целуна еполетите ти на бригаден командир: те са доказателство за твоята храброст. Имал си сили да ме послушаш, когато на раздяла ти казах:
„Пиши ми само ако имаш нужда от любовта и грижите ми.“ Защото аз се боя от земните слабости и по едно време се надявах, че Господ, трогнат от моите стремежи, ще се открие за ума ми. Съжали ме, дете мое, защото сърцето ми иска да вярва, но умът ми упорства да се съмнява. Но ти не можа да намериш сили, нали, да минеш покрай мене и да не ме видиш, да не ме прегърнеш, да не ми кажеш: „Татко, на тоя свят има сърце, което те обича, и това сърце е сърцето на сина ти!“ Благодаря ти, много-обични ми Салвато, благодаря!
— Не, татко, аз не се поколебах, защото един вътрешен глас ми казваше, че ще ви донеса радост, отдавна очаквана от вас. Но все пак ме обзе колебание, след като тръгнах. Тъкмо в подножието на тази планина ние се разделихме преди десет години, аз, за да се залутам из света, вие, за да се намерите отново с Бога. Аз дойдох, без да забавям хода на моя кон и без да го ускорявам, но почувствах колко ви обичам, когато престъпих прага на черквата и като стигнах до средата, напразно потърсих вашата глава сред главите, преклонени пред ковчега на игумена. За миг помислих, че вие, скъпи татко, лежите под савана. Сам не познах гласа си, когато попитах къде сте. Една дума ме успокои, едно момче ме доведе при вас. Пред вратата отново се поколебах. Страхувах се да не ви намеря вкаменен като онези шепнещи статуи, които видях в храма, сякаш толкова живи, колкото и статуята на Мемнон293, защото да издаваш звуци не значи да си жив. Но само една дума бе достатъчна да ме успокои: изреченото от вас: „Влезте!“ Татко, татко! Слава Богу, вие сте единственият жив човек сред тия мъртъвци!
— Уви! Скъпи Салвато — отговори Палмиери, — тъкмо тази мнима смърт аз търсех, когато се оттеглих в манастир. Манастирът има това добро, че изобщо се бори победоносно с мисълта за самоубийство. След голямо страдание, след непоправима загуба да се оттеглиш в манастир, значи да се застреляш нравствено, да убиеш тялото, без да докоснеш душата, както казва църквата. И тъкмо оттук започва за мен съмнението, защото това правило е в противоречие с природата. По думите на църквата, да ограбиш човека, значи да се стремиш към съвършенство… А един потаен глас ми заявява, че колкото повече човекът е човек, колкото повече се раздава на цялото човечество чрез наука, милосърдие, гениалност, изкуство, добрина, толкова е по-добър. Който в това благочестиво убежище долавя най-малко земния шум, казват нашите братя, е най-далеко от земята и най-близо до Бога. Аз пожелах да превия тялото и духа си според това правило и още жив да се превърна в труп, но умът и тялото ми се възпротивиха и ми казаха: „Ако съвършенство съществува, то е в обратна посока. Живей в самота, но само за да удвоиш заради хората съкровището от придобити знания. Живей в съзерцание, но съзерцанието ти да бъде плодоносно, а не безплодно. Превърни страданието си в балсам, съставен от мъдрост, милосърдие и сълзи, за да го прилагаш върху чуждите страдания.“ Нали в „Илиадата“ е казано, че ръждата на Ахиловото копие лекува раните, нанесени от него? Вярно е, че нещастното човечество много ми помогна, като идваше при мене, когато се колебаех дали да отида при него, и като искаше за помощ едно живо, а не мъртво слово. И аз последвах призванието, което ме влечеше. На всички, които ме зовяха, отговарях: „Ето ме!“ Не станах по-съвършен, но сигурно станах по-полезен. И странно нещо, като се отлъчвах от празните правила, като слушах гласа на съвестта, който ми казваше: „Ти си погубил през живота си живота на трима души, вместо да се каеш, да постиш и да се молиш, което би било от полза само за тебе — ако приемем, че молитвата, постът и покаянието изкупват пролятата кръв — облекчавай колкото можеш повече съществувания и вярвай ми, благодарностите на тези, чийто живот си продължил и страдания успокоил, ще заглушат обвиненията на окаяниците, които си изпратил преди време да дадат пред върховния съдник отчет за престъпленията си.“
293
Мемнон — етиопски цар, съюзник на троянския цар Приам; убит от Ахил. Огромни статуи в Египет, които звънтели, когато слънцето ги напече. Б.пр.