— Продължавайте този живот на милосърдие и преданост: вие сте на прав път, татко… Чух да говорят за вас и за ония, които са около вас: от тях се боят и ги почитат, а вас ви обичат и благославят.
— Но те са все пак по-щастливи от мене, поне от религиозно гледище. Те се огъват под вярата, аз се боря срещу съмнението. Защо Господ е поставил в своя рай прокълнатото дърво на знанието? Защо, за да достигнеш до вярата, трябва всякога да се отречеш от една част, най-здравата, често пъти най-добрата, на своя разум, докато неумолимата наука ни забранява не само да твърдим, но и да вярваме без доказателства?
— Разбирам ви, татко. Вие сте честен човек, без да се надявате на възмездие, вие сте добър човек, без да се надявате на награда. С една дума, не вярвате в друг живот освен настоящия.
— А ти вярваш ли? — попита Палмиери.
Салвато се усмихна.
— На моята възраст — каза той — човек се занимава малко с тези сериозни въпроси за живота и смъртта, макар че при моята професия аз съм непрестанно между живота и смъртта и често пъти по-близо до смъртта, отколкото старците, които с треперещи колене и побелели коси чукат пред вратите на Campo santo294.
И добави след минута мълчание:
— И аз почуках на тези врати, но ако не очаквах със сигурност отговор от гроба, очаквах го поне е надежда. Защо не постъпвате като мене, татко? Защо не се опитате като Хамлет да проникнете в гробната нощ и да потърсите какви сънища вълнуват мозъка ни във вечния сън? Защо, след като сте живели добре, се страхувате, че можете да умрете зле?
— Не се страхувам, че ще умра зле, дете мое. Страхувам се, че ще умра изцяло. Аз съм от тия, които не могат да проповядват това, в което не вярват. Моето изкуство не е така непогрешимо, за да може вечно да се бори срещу смъртта. Само Херкулес може да е сигурен, че всякога ще я побеждава. А когато, предчувствайки близкия си край, някой болен ми казва: „Вие не можете да сторите вече нищо за мене като лекар. Опитайте се да ме утешите, като не можете да ме изцерите“, вместо да се възползвам от отслабването на ума му, за да пробудя в него вяра, каквато нямам, аз замълчавам, за да не дам на един умиращ някакво твърдение без доказателства, някаква несигурна надежда. Не оспорвам съществуването на един свръхестествен свят, задоволявам се, и това е достатъчно, да не вярвам в него. А като не вярвам сам, не мога да го обещавам на ония, които го търсят в предсмъртния мрак. Като се боя, че не ще видя, когато затворя завинаги очи, нито жената, която обичах, нито сина, когото обичам, не мога да кажа на съпруга: „Ще видиш пак жена си“, нито на бащата: „Ще видиш пак детето си.“
— Но вие знаете, че аз видях отново майка си.
— Не ти, дете мое. Една жена от народа, с простоват разум, слисана от уплаха, каза: „До леглото на детето имаше един призрак, който люлееше сина си и му пееше.“ А пък аз, още млад, любител на чудеса, отговорих: „Да, възможно е“, дори вярвах, че е било така. Но когато почнем да остаряваме — трябва да знаеш това, Салвато — когато почнем да остаряваме, ни обзема съмнение, защото тогава вече се приближаваме към страшната и неизбежна действителност. Колко пъти в тази килия, сам с разяждащата мисъл за небитието, която навлиза при определена възраст в живота ни и вече не го напуска като невидим, но осезаем призрак, който върви редом с нас, колко пъти пред това разпятие съм коленичил с онзи спомен, с поетичната легенда от твоето детство и в часа, когато, според преданията, се явяват призраците, потънал в пълен мрак, съм се молил Богу да повтори пред мене чудото, което бе направил за тебе. Но Господ никога не благоволи да отговори. Зная, че не е длъжен да дава на прашинка като мене проявления за мощта и волята си, но все пак би проявил добрина, милост и състрадание, ако би изпълнил молбата ми. Не го направи.