Габриел Мантоне, у когото Еторе Карафа се бе приютил и го бе увлякъл без усилие в борбата за свобода, беше като самия Еторе тридесет и четири-пет годишен савоец, както личеше от името му; той обладаваше херкулесовска сила и съответна воля; притежаваше смелото красноречие и разумната сърдечност, от които при изключителни обстоятелства бликват неповторими слова, изпълващи с трепет историята, задължена да ги изпише. Това не му пречете обаче в ежедневието да измисля забавни вицове, които не достигат до потомството, но се харесват на съвременниците. Постъпил в неаполитанската артилерия през 1784 година, той бе произведен в младши лейтенант в 1787, преместен бе в 1789 като лейтенант в артилерийския полк на кралицата, повишен бе в 1794 в чин старши лейтенант и най-после, в началото на 1798, бе станал капитан, командир на полка си и адютант на генерал Фонсека.
Онзи от тримата конспиратори, когото нарекохме Скипани, беше калабриец. Неговите отличителни черти бяха вярност и храброст; сигурен изпълнител, щом е под заповедите на двама гениални вождове като Мантоне и Еторе Карафа; изоставен на себе си, той ставаше опасен поради прекалената си дързост и прекаленото си родолюбие. Беше бойна машина, която нанася сигурни и страшни удари при условие, че се движи от ловки машинисти.
Що се отнася до Николино, останал като най-млад от всички на пост край прозореца, за да наблюдава носа Паузилипе, той бе красив двадесетинагодишен благородник, племенник на същия Франческо Карачоло, който командваше, както видяхме, галерата на кралицата и отказа да присъства на вечерята, а отклони и поканата за племенницата си Чечили за бала у английския посланик или по-точно у английската посланиша; беше освен това брат на херцог Ди Рока Романа, най-елегантният, най-големият авантюрист и рицар между поклонниците на кралицата, запомнен в Неапол като южен образ на нашия херцог Дьо Ришельо54, любовника на мадмоазел Дьо Валоа55 и победител при Маон56; само че Николино, дете от втори брак, беше син на французойка, възпитан от майка си в любов към Франция и получил от тази половина на кръвта си лекомислието и безгрижието пред опасността, които превръщат при нужда приятния човек в герой и героя в приятен човек.
Докато другите четирима събеседници, протегнали подсъзнателно ръка към оръжията си, разменяха тихо онези обнадеждаващи слова, с каквито заговорниците се насърчават (макар че колкото и да са обнадеждаващи, в тях все пак проблясва от време на време кама или пък с трепета, който пробуждат в сърцата, те напомнят на политическите дамоклевци, че над главата на всекиго от тях виси меч), Николино, безгрижен както се полага на двадесетгодишен младеж, мечтаеше повече за любов, олицетворявана засега от една придворна дама на кралицата, отколкото за свободата на Неапол, и без да отделя поглед от нос Паузилипе, следеше по небето началото на бурята, предсказана от Франческо Карачоло на кралицата, а от самия Николино на другарите му.
И наистина от време на време се чуваше тътен на далечна гръмотевица, предшествана от светкавици, които разкъсваха тъмните облаци, плуващи от юг към север, и озаряваха с призрачна светлина черната скала на Капри, която потъваше в мрак веднага, щом светкавицата угаснеше, и се сливаше отново с плътните облаци, опиращи до нея. Тежкият, всеизсушаващ вятър, който носеше до самия Неапол пясъци от Либийската пустиня, нахлуваше на внезапни пристъпи и издигаше над морската шир искрящи вълни, които я превръщаха в огнено езеро, потъващо почти веднага в плътен мрак.
Сред поривите на тоя вятър, страшилище за рибарите, множество малки лодки бързаха да се приберат в пристанището; едни, отнасяни от своите триъгълни платна, пореха водите с огнена бразда, други плаваха с усилие като огромни паяци и дращеха морето с весла, пръскащи при всеки удар цял сноп искрящи водни пръски. Те се приближаваха бързо към сушата и изчезваха постепенно зад тежката неподвижна маса на замъка дел’Уово и фара на вълнолома, разливащ жълтеникава светлина сред мъгливо сияние, каквото виждаме преди лошо време около луната. Накрая морето опустя, сякаш да даде простор за предстоящата битка между ветровете от четирите посоки на света.
54
Ришельо, Арман — губернатор на Одеса по време на емиграцията си; министър-председател на Франция от 1815–1818 (1766–1822). Б.пр.