Кралят взе свещника от ръката на Ектън и тръгна пръв; всички го последваха.
Не само че неаполитанският флот бе осъден, но кралят подписа изпълнението на присъдата.
След този 21 декември 1798 година сме виждали толкова кралски бягства, че днес почти не си струва вече труда да ги описваме. Людовик XVIII избяга от Тюйлери на 20 март, Карл X избяга на 29 юли, Луи Филип се измъкна на 24 февруари298; и тримата ни оставиха разнообразни примери за принудително заминаване. А в Неапол видяхме в наши дни правнукът да излиза през същия коридор, да слиза по същата стълба, откъдето бе минал неговият прадядо, и да напуска в горчиво изгнание любимата родна страна. Само че прадядото щеше да се завърне, а внукът по всяка вероятност ще остане завинаги изгнаник299.
Но началото на тези тайни нощни заминавания бе сложено в ония дни от Фердинанд. Затова той вървеше безмълвно, с разтуптяно сърце и наострен слух. Когато стигна до средата на стълбата, срещу прозорец към склона на Гиганта, стори му се, че чува шум по стръмнината, водеща от дворцовия площад към улица Киатамоне. Спря се и като чу отново шума, загаси свещта, оставяйки всички на тъмно.
Трябваше да слизат опипом, стъпка по стъпка из тесните стълби, по които бяха тръгнали. Стълбите нямаха парапет, бяха стръмни и опасни. Все пак стигнаха без произшествия до последното стъпало, където усетиха свеж и влажен полъх отвън.
Бяха на няколко крачки от пристанището.
Във военното пристанище, затворено между вълнолома и търговския пристан, беше доста спокойно; но се чувстваше, че има силен вятър, и се чуваше как вълните се разбиват яростно в брега. Когато стигнаха до нещо като кей покрай стените на двореца, граф фон Турн хвърли изпитателен поглед към небето. То беше покрито с тежки, ниски, бързо плаващи облаци; сякаш някакво въздушно море плаваше над земното и се навеждаше да слее вълните си с неговите. В тясното пространство между облаците и водата нахлуваха поривите на ужасния северозападен вятър, носител на корабокрушения и злополуки, каквито често се виждат в Неаполитанския залив през лошите дни на годината.
Кралят забеляза неспокойния поглед на граф фон Турн.
— Ако времето с много лошо — каза той, — би трябвало да не тръгваме тази нощ.
— Заповед на милорда — отговори графът. — Но ако ваше величество решително отказва…
— Заповед! Заповед! — повтори нетърпеливо кралят. — Ами ако има опасност за живота ни? Отговаряте ли за него, графе?
— Ще направя всичко възможно за човек, който трябва да се бори с вятъра и морето, за да ви откарам на борда на „Вангард“.
— Това не е отговор, дявол да го вземе! Бихте ли отплавали вие в такава нощ?
— Ваше величество вижда сам, щом очаквам само да се качи в лодката, за да го отведа до адмиралския кораб.
— Искам да кажа: ако бяхте на мое място.
— На мястото на ваше величество, ако трябва да се съобразявам само с обстоятелствата и Божията воля, два пъти щях да си помисля.
— Е, добре — запита нетърпеливо кралицата, без да смее все пак (толкова могъщ е дворцовият етикет) да слезе в лодката преди съпруга си, — е, добре, какво чакаме още?
— Какво чакаме ли? — извика кралят. — Не чувате ли какво каза граф фон Турн? Времето е лошо, той не отговаря за сигурността ни и дори Юпитер се дърпа и ме тегли да се върна в двореца.
— Върнете се тогава, господарю, за да разкъсат всички ни, както видяхте, че разкъсаха днес един от най-верните ви служители. Лично аз предпочитам морето и бурите му пред Неапол и неговото простолюдие.
— Моля ви да вярвате, че аз съжалявам повече от всеки друг за моя верен служител, особено сега, когато зная какво трябва да мисля за неговата смърт. Колкото до Неапол и простолюдието му, няма защо да се страхувам от него.
— Да, зная това. Тъй като вижда във ваше лице свой представител, то ви боготвори. Но аз нямам щастието да се радвам на симпатиите му и заминавам.
И въпреки почитта към етикета кралицата слезе първа в лодката. Свикнали да слушат повече кралицата, отколкото краля, младите принцеси и принц Леополд я последваха, както лебед-чета следват майка си.
Само малкият принц Алберт пусна ръката на Ема Лайона, изтича до краля, улови го за ръкава и го задърпа към лодката:
— Ела с нас, татко! — каза той.
Кралят можеше да окаже съпротива само ако някой го поддържа. Той се огледа наоколо, за да види дали ще срещне подкрепа у някого; но при този поглед, който беше все пак повече умолителен, отколкото заплашителен, всички сведоха очи. Кралицата имаше за помощник страха на едни, егоизма на други. Кралят се почувства съвършено сам, изоставен, наведе глава и — воден от малкия принц, повел сам кучето си, което единствено споделяше мнението му да не напускат сушата — слезе в лодката, седна малко настрана и каза:
299
Франческо II, лишен от неаполитанския престол при обединението на Италия в 1860 г. (1836–1894). Б.пр.