В този миг на нос Паузилипе се мярна — едва видима точица в простора — една червеникава светлинка, съвършено различна от серния лъх на бурята и искрящите излъчвания на морето; светлинката се движеше право към двореца на кралица Джована. И сякаш появата й беше някакъв знак, от нос Кампенела до нос Мизена проехтя гръм, а небето се разтвори в същото направление и разкри пред уплашения поглед необозримата бездна на всемира. Ветрове от всички посоки на света се кръстосаха и впиха в морето със скоростта и трясъка на ураган; вълни излетяха без задръжка, изхвърлени сякаш от подземен кипеж; бурята бе строшила своите вериги и тичаше като разярен лъв из водната циркова арена.
При тази страхотна гледка в морето и в небето Николино извика с глас, от който заговорниците потрепераха в подземието на стария дворец; те се втурнаха по стъпалата и щом стигнаха до прозореца, разбраха какво става.
Лодката, с която несъмнено идваше очакваният пратеник, беше настигната от бурята насред пътя от Паузилипе до двореца на кралица Джована; смъкнала бе веднага малкото си четвъртито платно, с което бе плавала досега, и подскачаше уплашено по вълните, о които веслата на двама яки гребци правеха усилие да се закачат.
Както Еторе Карафа бе предположил, нищо не бе спряло младежа с бронзово сърце, когото чакаха. Както беше уговорено по предварително начертания план — и то повече от предпазливост за неаполитанските заговорници, отколкото за пратеника, когото френската униформа и званието адютант на генерал Шанпионе щяха да защитят в един град на съюзното кралство и в една приятелска столица, — той бе напуснал Рим от „Санта Мария“, стигнал бе до морския бряг, оставил бе коня си в Пуцоле под предлог, че е много уморен и не може да продължава; а от там, кое със заплахи, кое с обещание за голямо възнаграждение, бе убедил двама моряци да тръгнат въпреки изгледите за буря; при все че роптаеха срещу тази дързост, те тръгнаха сред ахкания и вайкания от страна на жените и децата си, които ги изпратиха до самите мокри плочи на кея.
Опасенията им се сбъднаха, затова, щом стигнаха в Низида, те поискаха да оставят пътника на сушата и да се заслонят зад вълнолома; но младежът, без да се разсърди или да им каже някоя излишна приказка, откачи двата пистолета от колана си, насочи ги срещу непокорниците, които разбраха по спокойната решителност на лицето му, че с тях е свършено, ако изоставят веслата, наведоха се отново над тях и тласнаха лодката напред.
Така стигнаха до заливчето Пуцоле в Неаполитанския залив и попаднаха в центъра на бурята, която не виждаше из безбрежния воден простор нищо друго за рушене, затова сякаш съсредоточаваше цялата си ярост върху тази малка лодка.
Петимата заговорници застанаха за миг неподвижни и безмълвни; първият поглед към попадналия в опасност наш ближен всякога ни стъписва; след това от сърцето бликва изведнъж неудържимият, властен, естествен порив — необходимостта да му се притечем на помощ.
Еторе Карафа наруши пръв мълчанието.
— Въжета! Въжета! — викна той, като изтриваше потта, оросила изведнъж челото му.
Николино разбра и хукна; закрепи отново дъската над пропастта, скочи от прозореца върху дъската, от дъската на скалата и след десет минути се завърна с въже от един обществен кладенец.
През това време, колкото и кратко да беше то, силата на бурята се бе удвоила; но тласкана от нея, лодката се бе доближила и беше вече само на няколко десетки метра от двореца; само че вълните се блъскаха с такава ярост о скалата, над която той беше построен, че приближаването беше не надежда, а удвоена опасност; защото разпенените вълни изпръскваха лицата на заговорниците, надвесени от прозореца на първия етаж, тоест на двадесет-двадесет и пет стъпки над водното равнище.
Пламъчето до носа на лодката, което можеше да бъде угасено от всяка вълна, която я обливаше, осветяваше двамата моряци, превити над веслата със сгърчени от ужас лица; а изправен като закован сред лодката, с шибани от урагана коси, загледан усмихнато във вълните, които подскачаха и ревяха край него като глутницата при Сцила57, младежът приличаше на божество, което заповядва на бурята, или — нещо много по-велико — като човек, непознаващ страх.
Той заслони с ръка очите си и насочи поглед към огромната развалина — личеше, че се надява да го чакат и се опитва да различи в тъмнината тези, които го очакваха; една светкавица, озарила тъмната грапава фасада на старата постройка, му дойде на помощ и той можа да види петимата тревожно скупчени мъже, които му извикаха в един глас:
57
Сцила и Харибда — чудовища, застанали от двете страни на Месинския проток и поглъщащи моряците (гр.мит.). Б.пр.