— А не виждаш ли откъде идва опасността? Не знаеш ли с какви причини ще трябва да се борим? — извика младата жена, угнетена от страха, който млечният й брат изрази преди миг, а сега беше отразен в погледа, в треперещия глас, в цялата й неспокойна снага.
— Любов и пак любов! — извика врачката. — Една съдбовна, непреодолима, смъртоносна любов!
— Знаеш ли поне към кого ще бъде тази любов? — запита младата жена, престанала вече да се бори и да отрича, защото убедителният тон на врачката я бе покорил полека-лека.
— Всичко в твоята съдба е още смътно, клето чедо — отговори прорицателката. — Виждам човека, но не го познавам. Прилича на същество от друг свят, като от желязо, не от жива тъкан… Роден е… Невъзможно! И все пак е така: роден е от мъртва жена.
Врачката замълча и се втренчи, сякаш искаше непременно да прочете нещо в тъмнината; очите й се разшириха като на котка или бухал, а ръката й като че се опитваше да отстрани някакво було. Микеле и Луиза се спогледаха; по челото на ладзаронето се стичате студена пот. Луиза беше по-бледа от батистения пеньоар, в който се бе загърнала.
— Ах — извика след минутно мълчание Микеле, правейки усилие да се изтръгне от обзелия го суеверен ужас, — какви глупци сме да слушаме тази луда старица! Да обесят мене е все още възможно, аз съм луда глава, а в нашата среда човек с моя нрав казва често някоя излишна дума, стига се до бой, бръкваш в джоба си, изваждат нож, отварят го, дяволът те изкушава, удряш другия, той пада мъртъв, полицията те арестува, следователят те разпитва, съдията те осъжда, майстор Донато72 слага ръка на рамото ти, премята ти въжето на врата, обесва те и работата с наред! Но ти! Ти, сестрице! Какво общо може да има между тебе и ешафода? Какво престъпление би могла дори да сънуваш с твоето сърце на гълъбица? Кого можеш да убиеш с тия ръчици? Защото все пак убиват тези, които са убили някого. Освен това тук не убиват богатите хора! Слушай какво ще ти кажа, Нано: от днес нататък няма вече да казват лудия Микеле, а ще казват лудата Нино!
В този миг Луиза сграбчи за лакътя млечния си брат и му посочи врачката.
Тя стоеше на същото място, все така неподвижна и безмълвна; само се бе навела и постепенно сякаш започваше да съзира нещо в тъмнината, за която само преди миг твърдеше, че се сгъстява пред нея: мършавата шия се протягаше извън черното наметало, а главата й се обръщаше ту наляво, ту надясно, като на змия, готова да ухапе.
— О, сега вече го виждам, виждам го — каза тя. — Хубав двадесет и пет годишен момък, с черни очи и коси, идва, наближава. И него го заплашва голяма, смъртна опасност. Следят го двама, трима, четирима души с ками под дрехата… Петима, четирима…
После, озарена сякаш от внезапно откровение, извика внезапно, почти радостно:
— Ах, да могат да го убият!
— Какво би станало, ако го убият? — запита отчаяно Луиза, впила поглед в устата на врачката.
— Ако го убият, ти ще се спасиш: нали той ще стане причина за смъртта ти?
— Господи! — извика настойчиво младата жена, сякаш виждаше сама това, което Нано си въобразяваше, че бе видяла. — Спаси го, Господи, който и да е!
В същия миг под прозорците на къщата се чуха два пистолет-ни изстрела, после викове, проклятия и накрая само звън от удар на желязо о желязо.
— Синьора! Синьора! — втурна се уплашената камериерка. — Убиват някого до градинския зид.
— Микеле! — извика Луиза и протегна към него сключените си ръце. — Ти си мъж, имаш нож — нима ще оставиш да заколят човека, без да му се притечеш на помощ?
— Не, разбира се! Кълна се в Светата Мадона! — извика Микеле.
И се втурна към прозореца, за да го отвори и да скочи оттам на улицата; но се отдръпна изведнъж.
— Паскуале ди Симоне, палачът на кралицата! — прошепна той задавен от уплаха и се наведе под перваза на прозореца.
— Тогава — извика Ла Сан Феличе — остава аз да го спася.
И изтича към входната площадка.
Нано протегна ръка да я задържи, но поклати глава и отпусна ръце:
— Върви, обречена клетнице! — промълви тя. — За да се изпълни присъдата на звездите!
XI
ГЕНЕРАЛ ШАНПИОНЕ
Както читателят си спомня, ние оставихме Салвато Палмиери тъкмо когато щеше да предаде на затворниците отговора на генерал Шанпионе.
Да си припомним също, че Еторе Карафа бе писал от името на заговорниците до френския генерал, току-що назначен за командващ войските в Рим, за да му съобщи какво е настроението в Неапол и да запита дали в случай на революция ще могат да разчитат не само на френската армия, но и на френското правителство.