Отвъд двойната безкрайност мечтателят Сан Феличе виждаше Бога, не както го е виждал Езекиил83 сред бурите; не както го е виждал Мойсей в пламналата глогина, а сияещ във величествения блясък на вечната любов, като библейската стълба на Яков84, по която се качва и слиза цялото творение.
Човек би помислил може би, че тази безгранична обич към цялата природа е обезсилвала другите чувства, за които латинският поет казва: „Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо“. — Не, тъкмо у рицаря Сан Феличе можеше да се установи това различие между духа и сърцето, което позволява на първенеца на творението да бъде ту спокоен и ведър като бог, когато съзерцава с духа си, ту да се радва и да се отчайва като човек, когато се вълнува със сърцето си.
Но от всички чувства, издигащи обитателя на нашата планета над околните животни, най-искрена и предана почит рицарят отдаваше на приятелството и ние наблягаме върху това чувство, защото то упражни по-дълбоко и по-специално влияние върху неговия живот. Възпитан в колежа за благородници, създаден от Карло III, рицарят Сан Феличе беше съученик с един младеж, чиито приключения, елегантност и голям успех нашумяха особено много в неаполитанското общество към края на миналия век; този младеж беше княз Джузепе Караманико.
Ако князът би бил само княз, вероятно младият Сан Феличе би изпитвал към него само онази банална почит или завистливо съперничество, каквито децата изпитват към другарчетата, които печелят снизходителността на учителите с по-високия си ранг; но независимо от своята княжеска титла Джузепе Караманико беше очарователно, сърдечно, непревзето дете, както по-късно стана очарователен мъж, отличаващ се със своята почтеност и вярност.
Между княз Караманико и рицаря Сан Феличе стана обаче това, кос го се случва неизбежно при всички приятелства: единият беше Орест, другият Пилад85, на рицаря Сан Феличе се падна не така блестяща роля, според мнението на хората, но може би по-похвална в очите на Господа: той стана Пилад.
Можем да отгатнем колко лесно бъдещият учен с отличния си ум и прилежание надмина своите училищни съперници и колко лош ученик — поради безгрижието си на голям дворянин — беше бъдещият министър в Неапол, посланик в Лондон и вицекрал в Палермо. Но благодарение на трудолюбивия Пилад, който работеше за двама, ленивият Орест се задържаше всякога в първата редица; той получи толкова отличия, награди и венци, колкото и Сан Феличе, а в очите на учителите си, които не знаеха или не желаеха да узнаят тайната на успеха му, минаваше дори за по-достоен; защото и това превъзходство той поддържаше — както и общественото си положение, — без да си дава някакъв труд.
Орест знаеше обаче тази тайна преданост и нека му отдадем справедливост, като кажем, че я ценеше по достойнство, като я постави по-късно на изпитание, както ще проличи в продължението на нашия разказ.
Младежите завършиха колежа и всеки пое попрището, към което го отвеждаше влечението или общественото му положение. Караманико стана военен; Сан Феличе се посвети на науката. Караманико постъпи като капитан в липариотски полк, наречен така по името на островите Липари, откъдето бяха взети почти всичките му войници. Полкът беше сформиран от краля и се командваше от него; кралят имаше званието полковник от този полк и някой да бъде приет там като офицер, беше най-високото благоволение, към което можеше да се стреми един неаполитански благородник.
Сан Феличе, напротив, замина да пътешества, посети Франция, Германия, Англия, прекара пет години вън от Италия и когато се завърна в Неапол, намери княз Караманико министър-председател и любовник на кралица Каролина.
Първата грижа на Караманико, поел властта, беше да осигури независимо положение на своя любим Сан Феличе; той беше се погрижил в негово отсъствие да наложи приемането му — с освобождаване от обет — за малтийски рицар (едно благоволение, на което впрочем има право всеки младеж, успял да се прояви) и нареди да му се даде един манастир с две хиляди дуката годишен доход. С тази рента и хилядата дуката от личните му имоти рицарят Сан Феличе, който имаше вкусове на учен, иначе казано твърде скромни, ставаше толкова богат, колкото най-богатият неаполитанец.
84
Еврейският патриарх Яков като беглец в пустинята сънувал, че по стълба от земята до небето се качвали и слизали ангели, а в същото време Бог му предрекъл потомство, многобройно като пясъчните зърна на земята. Б.пр.
85
Орест — син на Агамемнон, убива майка си, за да отмъсти за убийството на баща си; Пилад — любим приятел на Орест, съпруг на сестра му Електра. Б.пр.