Двамата младежи бяха вече мъже; все още се обичаха; но тъй като единият се занимаваше с наука, а другият с политика, се виждаха нарядко. Към 1783 година започнаха да се разнасят слухове из града за изпадането на Караманико в немилост, които разтревожиха Сан Феличе; разправяха, че Караманико, претоварен от работа като министър-председател и в желанието си да създаде един внушителен флот за Неапол, смятан от него — противно на краля — за морска, а не сухоземна държава, се обърнал към тосканския велик херцог Леополд с молба да му отстъпи за шеф на неаполитанския флот, със звание адмирал, един човек, прославил името си в поход срещу берберите86.
Този човек беше рицарят Джон Ектън87, по произход ирландец, роден във Франция.
Но щом се настани с покровителството на Караманико в неаполитанския двор на длъжност, до каквато и най-смелите му мечти надали бяха някога достигали, Ектън насочи всичките си усилия да замести своя покровител и в чувствата на кралицата, и като министър-председател — длъжност, която дължете може би повече на тази любов, отколкото на ранга и достойнствата си.
Една вечер Сан Феличе видя у дома си — като частно лице, не позволило да съобщят за идването му — княз Караманико.
В тази приятна майска вечер в прекрасната градина, която се опитахме да опишем, Сан Феличе се занимаваше с лов на светулки, у които искаше да изучава на другата сутрин разлагането на светлината.
Той възкликна радостно, като видя княза, прегърна го и го притисна до сърцето си. Князът отвърна на тази прегръдка с обичайната си нежност, която изглеждаше още по-подчертана от известна загриженост.
Сан Феличе поиска да го отведе към входната площадка; по затворен от сутрин до вечер в своя кабинет, Караманико не искаше да пропусне случая да подиша уханния въздух на портокаловата горичка, чиито металически листа потръпваха над главата му; откъм морето полъхваше лек бриз, небето беше чисто, луната светеше и се отразяваше в залива. Караманико посочи на приятеля си една пейка до ствола на палмата и двамата седнаха там.
Караманико помълча малко, сякаш се колебаеше да наруши тишината на безмълвната природа; накрая каза с въздишка:
— Идвам да се сбогуваме, приятелю, може би завинаги.
Сан Феличе потрепера и го погледна право в лицето; мислеше, че не е чул добре.
Князът поклати тъжно красивата си светлокоса глава и продължи с дълбоко униние:
— Дотегна ми да се боря. Признавам, че имам работа с човек по-силеп от мене. В тази борба ще загубя може би честта и сигурно живота си.
— А кралица Каролина? — запита Сан Феличе.
— Кралица Каролина е лесна, приятелю — отговори Кара-манико, — значи слаба и непостоянна. Тя гледа днес с очите на оня ирландски интригант, който — много ме е страх — ще тласне държавата към гибел. Престолът може да пропадне! Но това ще стане без мене. Аз не желая да спомогна за този провал и заминавам.
— Къде отиваш? — запита Сан Феличе.
— Приех лондонското посолство. Това е почетно изгнание. Отвеждам жена си и децата си, защото не искам да ги излагам на опасност от изолиране. Но има едно същество, което съм принуден да оставя в Неапол. Разчитам на тебе да ме заместиш при нея.
— При нея ли? — повтори някак неспокойно ученият.
— Бъди спокоен — каза князът, като направи усилие да се усмихне, — не става дума за жена, а за дете.
Сан Феличе си отдъхна.
— Да — продължи князът. — Сред моите скърби намирах утеха при една жена. Небесно създание, тя се прибра на небето, като ми остави един жив спомен: едно девойче, което току-що навърши пет години.
— Слушам те — каза Сан Феличе. — Слушам те.
— Не мога нито да я призная, нито да й създам обществено положение, защото се роди през време на брака ми. Освен това кралицата не знае и не бива да знае за съществуването на това дете.
— Къде е то?
— В Портичи. От време на време ми го довеждат, от време на време аз отивам да го видя. Много обичам това невинно същество, което — страх ме е! — се е родило в злокобен ден. И ще ми повярваш ли, Сан Феличе, кълна ти се, че ми е по-леко да напусна министерския пост, Неапол, родината си, отколкото да изоставя това дете. Защото то е наистина дете на истинската ми любов.