Рицарят Сан Феличе беше в редовна преписка с княз Караманико; два пъти месечно той му пращаше известния за Луиза, която добавяте всякога по няколко думи за баща си в писмата на споя настойник.
Към 1790 година княз Караманико бе преместен от лондонското в парижкото посолство; но когато роялистите предадоха Тулон на англичаните, а правителството на Двете Сицилии, макар и без да обяви това, се съюзи с мистър Пит и изпрати войски срещу Франция, почтеният Караманико сметна, че не може да заема дадения пост, и поиска да го отзоват; но Ектън не искаше да го види в Неапол, затова настоя да го назначат за вице-крал на Сицилия, като заместник на току-що починалия маркиз Карачоли.
Караманико зае новата си длъжност, без да мине през Неапол.
Неговият изключителен ум и вродена добрина, проявени при управлението на прекрасната страна, наричана Сицилия, извършиха скоро чудеса, и то тъкмо тогава, когато — тласкан от злокобното влияние на Ектън и на Каролина по противоположно нанадолните — Неапол вървеше бързо към пропаст, затворите му се пълнеха с най-именитите граждани, държавната хунта искаше да се възстановят законите за изтезания, отменени още през Средновековието, а населението видя екзекуцията на Емануеле Део, Виталиано и Галиани — с други думи, на три деца.
Така, като сравняваха ужасите, сред които живееха, заплахите за изгнание и смърт, надвиснали над главите им, с щастието на сицилианците, с покровителствените, бащински закони, по които се управляваше островът, неаполитанци, обвинявайки шепнешком кралицата, хвърляха открито цялата вина върху чужденеца Ектън и не криеха желанието си Караманико да го замести днес, както Ектън го бе заместил някога.
Разправяха и нещо повече: говореше се, че кралицата, припомнила си своята първа любов, споделяла желанията на неаполци и ако не била въздържана от неуместно стеснение, би се обявила също за Караманико. Тези слухове станаха толкова настойчиви, че човек би помислил, че в Неапол има народ и този народ може да се изказва, когато един ден рицарят Сан Феличе получи от приятеля си следното писмо:
„Приятелю,
Не зная какво става с мене, но от десетина дни косата ми побелява и пада, зъбите ми се разклатиха и се отделят от пюздата си. Обзело ме е непреодолимо униние и пълна отпадналост. Тръгни за Сицилия заедно с Луиза, щом получиш това писмо, и се постарай да пристигнеш, преди да умра.
Това беше към края на 1795 година; Луиза беше деветнадесетгодишна и от четиринадесет години насам не бе виждала баща си; тя помнеше любовта, но не и лицето му; сърцето й имаше по-вярна памет от очите.
Отначало Сан Феличе не й каза цялата истина; съобщи й само, че баща и е болен и желае да я види; след това тръгна за вълнолома и потърси превозно средство. За щастие един от леките кораби, наричани „сперонари“, докарал пътници в Неапол, щеше да се завърне празен в Сицилия; рицарят го нае за цял месец, за да не се грижи за завръщането, и още същия ден замина заедно е Луиза.
Тъжното пътуване мина благополучно: времето беше хубаво, вятърът благоприятен; след три дни пуснаха котва в пристанището в Палермо.
Още при първите стъпки в града на рицаря и на Луиза се стори, че са влезли в гробище; по улиците царете тъга, траурно було бе обгърнало града, който се наричаше сам „щастливец.“
По пътя си срещнаха шествие — отнасяха в катедралата ракла с мощите на Света Розалия. Минаха пред някаква черква със спуснати знамена от креп; вътре пееха предсмъртни молитви.
— Какво става? — обърна се рицарят към един човек, който влизаше в черквата. — Защо всички жители на Палермо изглеждат толкова отчаяни?
— Не сте ли сицилианец? — запита човекът.
— Не, неаполитанец съм и пристигам от Неапол.
— Става това, че нашият баща умира — каза сицилианецът.
И като не можеше да влезе в препълнената черква, той коленичи на стъпалата и започна да се моли и да се удря в гърдите:
— Света Богородице, поднеси на своя божествен син живота ми, ако животът на беден рибар като мене може да изкупи живота на любимия ни вицекрал.
— Ох! — извика Луиза. — Чуват ли, скъпи приятелю? За баща ми се молят, баща ми умира… Да бързаме! Да бързаме!
XV
БАЩАТА И ДЪЩЕРЯТА
След пет минути рицарят Сан Феличе и Луиза бяха пред стария дворец на крал Руджеро91, който се намираше в другия край на града, срещу пристанището.
Князът не приемаше вече никого. Още при първите пристъпи на болестта под предлог, че има да урежда много работи, бе изпратил жена си и децата си в Неапол.