— О! — промълви Луиза и закри с две ръце лицето си.
— Може да съгреши — настоя Сан Феличе. — В такъв случай ти обещавам, приятелю, заклевам ти се, братко, върху това разпятие, символ на предаността, пред който след миг ще съединим ръцете си, заклевам ти се, ако подобно нещастие се случи, да посрещна вината със състрадание и опрощение и да кажа за грешницата само това, което божественият Спасител е казал за прелюбодейката: „Нека този, който е безгрешен, хвърли пръв камък срещу нея!“ Дай си ръката, Луиза!
Девойката се подчини. Караманико взе разпятието и им го поднесе.
— Караманико — каза Сан Феличе, като сложи върху разпятието ръката си, в която държеше ръката на Луиза, — заклевам ти се, че ако след една година Луиза има все още днешните си намерения, точно след една година тя ще стане моя жена. Можеш да издъхнеш спокойно, приятелю, заклех се.
И наистина следната нощ, на 14 срещу 15 септември 1795 година, княз Караманико издъхна с усмивка на устни, като държеше в ръка сключените ръце на Сан Феличе и Луиза.
XVI
ГОДИНАТА ЗА ИЗПИТАНИЕ
Скръбта в Палермо беше голяма; погребението, извършено както обикновено през нощта, беше тържествено. Целият град вървеше подир шествието; катедралата Света Розалия, където беше изложено тялото на покойника, не можеше да побере множеството; то изпълваше и площада, а оттам — при все че площадът беше много голям — се разливаше по улица Толедо.
Зад ковчега, покрит с черно кадифе, извезано със сребърни сълзи и изпъстрено с най-големите европейски ордени, двама пажове водеха бойния кон на княза, нещастно животно, което пристъпваше гордо под сърмените попони, като не знаеше нито какво е загубило, нито каква участ го чака.
На излизане от черквата то зае мястото си зад погребалната колесница; тогава първият оръженосец на княза се приближи с ланцет в ръка и докато конят, който го позна, му се умилкваше и цвилете, конярят преряза вратната му вена. Благородното животно простена тихо; защото макар нараняването да беше смъртоносно, болката не беше голяма; то разтърси глава, украсена с пера от същия цвят, каквито имаше шапката на княза — бели и зелени — и продължи да пристъпва; само че една тънка, но непрестанна струйка кръв се стичаше от шията по гърдите и бележеше пътя му по паважа.
След четвърт час конят залитна и когато се изправи, зацвили вече не радостно, а от болка. Шествието се движеше сред песнопепията на свещениците, сред запалени свещи и тамянов дим, през улици, почернели от крепове, под кипарисови траурни арки.
В капуцинското гробище бяха приготвили за княза временна гробница, защото по-късно щяха да го пренесат във фамилната гробница в Неапол. Пред градската врата, отслабнал още повече от загубата на кръв, конят повторно се препъна, изцвили уплашено, погледът му започна да блуждае.
Двама непознати чужденци, мъж и жена, вървяха начело на това почти царско погребално шествие, включило представители на най-висшите и най-нисшите обществени слоеве. Рицарят и Луиза, и двамата разплакали. Тя шепнеше: „Татко!…“ Той мълвеше: „Приятелю!“…
Стигнаха до гробницата, която личеше само по голямата надгробна плоча с герба и името на княза; вдигнаха я, за да спуснат ковчега, и едно мощно de profundi93 от сто хиляди гърла се извиси към небето.
Умиращият кон, загубил по пътя половината си кръв, бе коленичил на предните си нозе; човек би казал, че и нещастното животно се молеше за своя господар; но когато и последният звук от песента на свещениците заглъхна, то се строполи върху гроба, простря се, сякаш искаше да не допусне никого, и издъхна.
Това беше останка от бойните и поетични обичаи на Средновековието: конят да не преживява конника. Още четиридесет и два коня от конюшнята на княза бяха убити върху трупа на първия.
Угасиха свещите и огромното шествие, безгласно като шествие на призраци, се прибра в тъмния град, където нито из улиците, нито по прозорците се виждаше светлинка. Човек би казал, че едно-единствено светило бе осветявало огромния мъртъв град и щом смъртта го бе угасила, всичко бе потънало в мрак.
На другия ден призори Сан Феличе и Луиза отплаваха за Неапол. Три месеца бяха отредени за искрената им жалейка, три месеца, през които животът минаваше, както и досега, само че още по-тъжен. След тези три месеца Сан Феличе настоя да започне годината на изпитанието, с друга думи, Луиза да излиза в обществото. Той купи каляска и коне — най-хубавата каляска и най-добрите коне, които можа да намери; увеличи домашната прислуга с кочияш, лакей и камериерка и започна да се явява с Луиза на всекидневните разходки по Толедо и Ла Киайа.
93
De profundis (лат.) — Отдън душа викам към тебе, Господи — 129 псалм; католиците го пеят при погребения. Б.пр.