XVII
КРАЛЯТ
Ако вместо да разкажем исторически събития, толкова по-ужасни, защото са напълно достоверни и са отбелязани завинаги в световния летопис, ако, повтаряме, бихме се заели вместо това да напишем обикновен роман от двеста-триста страници с безполезната и дребнава цел да развличаме с поредица живописни приключения и драматични събития, плод на патето въображение, някоя лекомислена читателка или скучаещ читател, щяхме да последваме примера на латинския поет и като избързаме към развръзката, щяхме да представим веднага залата на съвета, където присъства крал Фердинанд, а председателства кралица Каролииа, без да се погрижим да запознаем читателя или читателката си по-отблизо с двамата владетели, които очертахме бегло в първата глава. Но ние сме убедени, че ускоряването на разказа ни ще го направи по-безинтересен; защото, според нас, колкото по-добре човек познава действащите лица, толкова по-голямо е любопитството му към техните добри и лоши постъпки; освен това странните характери на двете короновани особи, представени от нас в тази повест, имат толкова чудновати черти, че някои страници от повестта ни биха станали невероятни или неразбираеми, ако не се спрем за малко да преобразим скиците, нахвърляни набързо с въглен в два маслени портрета, нарисувани колкото е възможно по-добре, макар че — обещаваме! — не ще имат нищо общо с официалните портрети на крале и кралици, изпращани от министрите на вътрешните работи до областните и околийски центрове за украса на окръжните и общинските съвети.
И така, да се върнем към събитията или по-точно към личностите, като почнем по-отдавна.
Смъртта на Фердинанд VI в 1759 година извиква на испанския престол по-младия му брат, който царува по това време в Неапол и го наследява под името Карлос III.
Карлос III има трима сина: първият, Филип, който след възкачването на баща си на престола трябваше да стане Астурийски княз и испански престолонаследник, ако не бе полудял или по-точно идиотизиран от лошите обноски на майка си; вторият, Карлос, заел мястото, освободено поради недъгавостта на по-големия му брат и станал крал под името Карлос IV; и най-после третият, Фердинанд, комуто бащата остави неаполитанска-та корона, която бе спечелил в бой и беше принуден да изостави.
Малкият принц, едва седемгодишен при заминаването на бащата за Испания, оставаше под двойно — политическо и възпитателно — настойничество. Политическият му настойник беше регентът на кралството, Танучи; възпитател му стана княз Ди Сан Никандро.
Танучи беше хитър и лукав флорентинец, който дължи завидното си място в историята не само на големите си лични достойнства, но и на недостойните министри, дошли след него; възвеличел поради това усамотение, той би слязъл до равнището на обикновен човек, ако би трябвало да го сравняваме с един Колбер или дори с един Лувоа96.
Колкото до княз Сан Никандро, откупил — както уверяваха — от майката на Фердинанд, кралица Мария-Амелия97, идиотизирала първородния си син със своите лоши обноски, правото да превърне третия й син не в идиот, но в невежа, като бе заплатил това право — пак както разправят — с тридесет хиляди дуката, този княз Никандро беше най-богатият, най-негодния, най-поквареният измежду придворните, които са гъмжали към средата на миналия век около престола на Двете Сицилии.
Редно е да се запитаме как такъв човек е могъл да стане — дори с пари — възпитател на княз, който е имал за министър такъв умен човек като Танучи; отговорът е много прост: регент на кралството, с други думи, истински крал на Двете Сицилии, Танучи няма нищо против да удължи тази царска власт и след пълнолетието на своя височайши възпитаник; като флорентинец той има пред очите си примера на флорентинката Екатерина Медичи, царувала последователно при Франциск II, Карл IX и Хенрих III; и той щеше непременно да царува под или над — както искате! — Фердинанд, ако княз Ди Сан Никандро успееше да направи принца невежа и нищожество, каквото беше сам той.
Трябва да кажем, че ако възгледите на Танучи са били такива, княз Сан Никандро изцяло ги осъществи: един йезуитски монах, германец по народност, бе натоварен да преподава на бъдещия крал френски, така че той никога не научи този език; и тъй като не намериха за уместно да научи италиански, дори когато се ожени, кралят говореше само наречието на неаполитанските ладзарони, което бе научил от лакеите и от децата от простолюдието, допускани до него, за да го забавляват. Мария-Каролина го укори за това невежество, научи го да чете и да пише — защото той почти не знаеше пито едното, нито другото — и го накара да научи италиански език, който пък съвсем не знаеше; затова в моменти на добро настроение и съпружеска нежност той наричаше всякога Мария-Каролина „мила учителко“, тъй като тя се бе опитала да попълни трите дяла от образованието му.
96
Колбер, Жан Батист — министър на Людовик XIV, голям финансист и администратор (1619–1683); Лувоа, Франсоа, маркиз дьо — министър на войната и реорганизатор на френската армия (1641–1691). Б.пр.