Не минал и четвърт час, когато кралят, отличен стрелец, а този ден още по-сръчен от друг път, се завърнал в особено добро разположение и забелязал чакащата жена. Придружаващите го поискали да я разбудят; но кралят направил знак да не я закачат, приближил се към нея, разгледал я със съчувствено любопитство и като видял молбата, която се подавала от пазвата й, я издърпал лекичко, прочел я, поискал перо и мастило и написал под нея: Fortuna е duorme, нещо подобно на нашата поговорка: щастието идва и докато спим, след това се подписал: Фердинанд Б.
Заповядал в никакъв случай да не събуждат селянката, нито да я пуснат при него, погрижил се да се отмени екзекуцията и поставил молбата там, откъдето я взел.
След половин час просителката отворила очи, попитала върнал ли се е кралят и узнала, че минал покрай нея, докато тя спяла.
Нещастната жена била отчаяна! Пропуснала случая, заради който дошла с такава умора и толкова отдалеко! Помолила пак началника на караула да почака, докато кралят излезе; началникът на караула отговорил, че това му било изрично забранено; и отчаяната селянка си тръгнала за Аверса.
Щом се върнала там, най-напред отишла при адвоката, който я бил посъветвал да измоли помилването от краля; разказала му как пропуснала неповторимия случай; адвокатът имал приятели в двореца, затова й казал да му даде молбата, за да потърси да я даде по друг начин на краля.
Жената му предала заявлението; адвокатът го отворил машинално, но щом хвърлил поглед върху него, извикал от радост. При тяхното положение утешителната поговорка, написана и подписана собственоръчно от краля, била равнозначна на помилване; и наистина по настояването на адвоката, при показване на кралската бележка и главно благодарение на заповедта, дадена направо от краля, след осем дни затворникът бил освободен.
Крал Фердинанд не беше никак придирчив при любовните си похождения. Общо взето, малко го интересувате общественото положение и възпитанието, стига жената да е млада и красива; из всички гори, където се забавляваше с лов, той имаше малки къщици от по четири-пет стаи, много скромно, но чисто мебелирани; там отсядаше да закуси, да обядва или просто да си почине няколко часа. Всяка от тези къщици се поддържаше от домакиня, избирана измежду най-младите и най-хубави девойки от околните села; когато един ден казал на камериера си, който имал и задължението да се грижи господарят му да не вижда много често едни и същи лица: „Внимавай кралицата да не научи какво става тук“, камериерът, свикнал да говори свободно, отвърнал:
— Не се грижете, господарю: нейно величество върши какво ли не, без да се пази толкова!
— Шшт! — прекъснал го кралят. — Това не е лошо, така се кръстосват расите.
Всъщност, като виждаше, че кралицата не се стеснява много, кралят намери за добре също да не се стеснява, като създаде най-после прочутото селище Сан Леучо, което бе поверил, както вече казахме, на кардинал Фабрицио Руфо. То наброяваше пет-шестстотин жители, които — при условие, че съпрузите и бащите няма да се интересуват кога Фердинанд влиза в домовете им и няма да поискат никога да им се отвори врата, която трябва да остане затворена — се радваха на множество предимства: например не служеха военна служба, имаха отделни съдилища, можеха да се женят без съгласието на родителите си и накрая получаваха при брака си дарение направо от краля. Като последица от този нов Саленте99, основан от новия Идоменей100, се превърна в нещо като колекция от медали, излети направо от краля, където антикварите ще намерят все още бурбонския тип, когато той изчезне от останалия свят.
От всички току-що разказани анекдоти лесно проличава, че крал Фердинанд не беше никак жесток, както съвършено правилно бе открил възпитателят му Сан Никандро; само че животът му по времето, до което стигнахме, тоест през 1798 година, можеше да се раздели на две фази: преди френската революция и след френската революция.
Преди френската революция той е такъв, какъвто го видяхме — чистосърдечен, духовит, склонен повече към добро, отколкото към зло.