След френската революция е такъв, какъвто ще го видим — наплашен, безпощаден, недоверчив, склонен повече към зло, отколкото към добро.
В този може би малко удължен нравствен портрет, но удължен с факти, а не с думи, имахме за цел да представим странната личност на крал Фердинанд; вроден ум, никакво образование, отсъствие на всякакво славолюбие, ужас пред всяка опасност, липса на чувствителност и сърдечност, постоянна похотливост, вероломство, възприето за ръководен принцип, култ към кралската власт, стигнал дотам, докъдето е бил у Людовик XIV, пълен цинизъм в политическия и частен живот поради дълбокото презрение на краля към висшите аристократи, които са за него само придворни, както и към народа, когото тъпчеше и смяташе за роб; низки инстинкти, водещи към груби любовни приключения; физически упражнения, целещи непрестанно да развиват тялото за сметка на ума — ето при какви данни трябва да преценяваме човека, възкачил се на престола почти толкова млад, колкото и Людовик XIV и умрял почти на същата възраст, след като е царувал от 1759 до 1825 година, с други думи, цели шестдесет и шест години, включително като малолетен; пред чиито очи стават величавите промени от първата половина на настоящия и последната половина на миналия век, без той да е съумял да прецени величината на събитията и дълбочината на катастрофите. При неговото царуване минава цялата Наполеонова епоха; той вижда появата, издигането, упадъка и провалянето на Наполеон, роден шестнадесет години след него и умрял пет години преди него. И накрая остава само един височайши фигурант, участвал наред с главните действащи лица в исполин-ската драма, разтърсила света от Виена до Лисабон и от Нил до Москва.
Бог го бе нарекъл Фердинанд IV, Сицилия — Фердинанд III, Виенският конгрес го назова Фердинанд I, ладзароните го наричаха крал Назоне.
Господ, Сицилия и Виенският конгрес сбъркаха; само едно от трите имена беше наистина популярно и му остана — това, което му бяха дали ладзароните.
Всеки народ е имал крал, който е представлявал националния дух: шотландците — Робърт Брус, англичаните Хенрих VIII, германците Максимилиан, русите Иван Грозни, поляците Ян Собйески, испанците Карл V, французите Анри IV, неаполитанците имаха своя Назоне.
XVIII
КРАЛИЦАТА
Мария-Каролина, австрийска ерцхерцогиня, бе напуснала Виена през април 1768, за да се омъжи в Неапол за Фердинанд IV. Императорското цвете влезе в своето бъдещо кралство заедно с пролетта; принцесата беше едва седемнадесетгодишна — родена беше в 1752; но тази любима дъщеря на Мария-Терезия беше много по-умна, отколкото се полагаше за възрастта й; освен това беше не само образована, но и учена; беше не само умна, но и философ; вярно е, че по едно време тази любов към философията се превърна в ненавист към нейните представители.
Тя беше красива в пълния смисъл на тази дума, а когато пожелаеше, беше и очарователна; косите й бяха руси и прозираха под пудрата със златисти отблясъци; челото й беше голямо, царските грижи, омразата и отмъстителността още не бяха оставили по него своите бразди; очите й можеха да съперничат по прозрачност на лазурното небе, под което тя идваше да царува; правият нос, леко издадената брадичка, признак на властническа воля, й придаваха гръцки профил; лицето беше овално, устните влажни и алени, зъбите бели като най-бяла слонова кост; най-после шията, гърдите и раменете, изваяни сякаш от мрамор, достойни за най-прекрасните статуи, намерени при разкопките в Помпей и Херкуланум или пренесени в Неапол от музея Фарнезе101, довършваха този великолепен образ. Видяхме в първата глава на книгата доколко тя бе запазила след тридесет години тази красота.
Кралицата говореше правилно четири езика: преди всичко немски, своя роден език, после френски, испански и италиански; само че когато говореше, особено ако беше развълнувана, имаше лекия дефект на човек, който говори с камъче в устата; обаче блестящият подвижен поглед, а най-вече ясната мисъл затъмняваха скоро този малък недостатък.
Тя беше високомерна и горда, както подобаваше на дъщеря на Мария-Терезия. Обичаше разкоша, господството, властта. Останалите страсти, които щяха да се развият у нея, бяха още скрити под девствената обвивка на шестнадесетгодишната годеница.
Тя пристигна със своите поетични немски мечти в тази непозната страна, където лимони цъфтят102, както казва германският поет; идваше да живее в щастливата страна, La campania felice, където беше роден Тасо и бе умрял Вергилий. С пламенно сърце и поетично настроение тя възнамеряваше да откъсне с едната си ръка от Паузилипе лаврите, които растяха върху гроба на Августовия поет103, с другата лаврите, засенчващи в Соренто люлката на поста, възпял Годфроа104. Бъдещият й съпруг беше десетгодишен; млад и от голям род, той беше сигурно красив, елегантен и храбър. Дали щеше да стане Евриал или Танкред, Нисус или Рено105? Самата тя беше готова да бъде Камила, Ерминия, Клоринда или Дидона106.
103
Вергилий (70–19 г. пр.н.е.) е живял по времето на римския император Октавиан Август (70 г. пр. н. е. — 14 г. сл.н.е.). Б.пр.
104
Годфроа Буйонски — лотарински херцог, един от пълководците на първия кръстоносен поход и пръв ерусалимски крал (1058–1100). Б.пр.
105
Евриал — троянски герой, приятел на Нисус, загинал заедно с него в бой с римляните; възпят от Вергилий Танкред — герой от „Освободеният Ерусалим“, убил сарацинската героиня Клоринда. Нисус — герой от Троянската война, възпят от Вергилий, прочут с приятелството си с Еней и Евриал. Рено — герой от поемата на Ариосто „Бесният Роланд“. Б.пр.
106
Камила — митологическа италианска кралица, прочута с храбростта си. Ерминия — героиня от „Освободеният Ерусалим“; пленена, а след това освободена от Танкред, тя отива в двора на Аладин, но остава влюбена в Танкред. Клоринда — героиня от поемата на Тасо „Освободеният Ерусалим“. Дидона — дъщеря на финикийския цар Бел, основателка на Карта-ген; самоубила се, когато Еней, избягал от Троя и прибран от нея, я изоставил. Б.пр.