Но вместо пред образа на своето младежко въображение и бляна на поетичната си душа тя се озова пред човека, когото познавате — с големия нос, големите ръце и нозе, който говореше пристанищния жаргон и ръкомахаше като ладзароне.
Първата среща стана на 12 май в Портела под извезана със сърма палатка; принцесата се придружаваше от брат й Леополд, натоварен да я предаде на съпруга й. И Леополд като брат си Йосиф II беше възпитан в духа на философските максими; той желаеше да въведе реформи в своите владения и в Тоскана наистина помнят, че по време на неговото управление между другите преобразования бе отменено и смъртното наказание.
Леополд беше кръстник на сестра си, а Танучи беше настойник на краля. Още от пръв поглед младата кралица и старият министър не се поправиха един на друг. Каролина отгатна у министъра честолюбивия посредствен човек, поддържал невежеството на съпруга й, за да му отнеме напълно възможностите да стане някога велик крал или дори просто крал. Тя би признала сигурно надареността на един съпруг, който би стоял по-високо от нея, и с възхищението си пред него би била навярно една покорна кралица и вярна съпруга; но не стана така; напротив, тя разбра веднага малоценността на своя съпруг и както някога майка й бе казала на своите унгарци: „Аз съм крал Мария-Терезия“, така и тя каза на неаполитанци: „Аз съм крал Мария-Каролина“.
Тъкмо това не желаете Танучи; той не искаше нито крал, нито кралица, искаше само да бъде първи министър.
За нещастие в брачния договор на височайшите съпрузи се бе промъкнал един параграф, на който Танучи, непознаващ още младата ерцхерцогиня, не бе придал особено значение: щом роди престолонаследник, Мария-Каролина получаваше право да присъства в държавния съвет.
Това беше прозорец, който австрийският двор си отваряше в неаполитанския. Досега — след като при Филип II и Фердинанд VII влиянието идваше от Франция — когато Карло III зае испанския престол, то започна да идва естествено от Мадрид.
Танучи разбра, че през този прозорец, отворен за Мария-Каролина, навлизаше австрийското влияние.
Вярно е, че Мария-Каролина даде на държавата престолонаследник още в петата година след брака, а едва към 1774 започна да използва запазената привилегия.
Дотогава, заслепена от самоизмамите, които упорстваше да поддържа, тя се надяваше, че ще може да превъзпита напълно съпруга си; това й се струваше лесно, защото знанията й бяха поразили Фердинанд. След като чуеше Каролина да разговаря с Танучи и с малцината образовани придворни, кралят се удряше смаяно по главата и казваше:
— Кралицата е всезнаеща!
По-късно, когато видя къде го водят тези знания и как го отклоняват от пътя, по който би желал да върви, той добавяше към „кралицата е всезнаеща!“ и следните думи:
— И все пак върши повече глупости от мене, макар че аз съм магаре!
Но въпреки това започна да попада под влиянието на този по-голям ум и се съгласи с предложените уроци: тя го научи буквално, както вече казахме, да чете и да пише; но не успя да го научи на изисканите обноски на северните страни, където водата би трябвало да е не само потребност, но и удоволствие; на женската слабост към цветя и парфюми, необходими за тоалета; на приятния, нежен разговор, напомнящ ромона на поток и чуруликането на славей или синигер.
Фердинанд се чувстваше принизен от превъзходството на Каролина; Каролина се отвращаваше от грубостта на Фердинанд.
Вярно е, че това превъзходство, безспорно в очите на пристрастния съпруг, би могло да бъде оспорвано от истински образовани хора, за които бъбренето на кралицата се дължеше само на една повърхностна начетеност, толкова по-широка, колкото е по-плитка. Може би, ако я преценим, както заслужава да бъде преценена, ще намерим, че тя умееше повече да приказва, отколкото да разсъждава, и притежаваше главно педантизма, присъщ на князете от лотарингския дом, така дълбоко вкоренен у братята й Йосиф и Леополд: Йосиф говореше постоянно, без да остави на другите време да му отговорят; а Леополд, като същински учител, изглеждаше създаден повече да държи в ръка наказателната пръчка на Орбелий107, отколкото скиптъра на Карл Велики.