Но както вече казахме, при този маскарад без маски беше маскирана само любовта. Докато се движеше между масите — откривайки крайчеца на очарователния си крак — Каролина докосваше с полата си униформата на един млад капитан, който, без да отделя поглед от нея, прибираше и притискаше до сърцето си всяко цветче, паднало от корсажа й, когато тя му наливаше вино. Уви! Едно от двете сърца, туптели тоя ден в ритъма на една и съща любов, бе вече угаснало; другото туптеше още, но вече с желание за мъст, със злобни надежди.
Нещо подобно бе ставало преди десет години в малкия Трианон111 и също такава комедия, само че без участието на груба военщина, беше разигравана от френския крал и кралица. Кралят беше мелничар, кралицата мелничарка, а мелничарският слуга, все едно дали беше Дийон или Коани112, не отстъпваше на княз Караманико по елегантност, красота и дори по благороден произход.
Както и да е, пламенният темперамент на краля не се спогаждаше със съпружеските своеволия на Каролина и той подаряваше на други жени любовта, която собствената му съпруга отхвърляше; но Фердинанд беше толкова слаб пред кралицата, че понякога не можеше да запази в тайна дори изневерите си; тогава не от ревност, а за да не би някоя съперница да й отнеме влиянието, към което тя се стремеше, кралицата се преструваше, че изпитва чувство, каквото всъщност не съществувате, и сполучваше да изпрати в изгнание жената, чието име бе узнала от краля. Така стана с херцогиня Лучано, която самият крал бе издал пред жена си, и кралицата изгони в именията й. Възмутена от слабостта на височайшия си любовник, херцогинята се преоблече като мъж, причака краля и го обсипа с укори. Кралят призна вината си, коленичи пред херцогинята, поиска й хиляди извинения; но въпреки това тя бе принудена да напусне и двора, и Неапол, с една дума, да се оттегли в своите земи, откъдето кралят я върна едва след седем години!
Обратното поведение предизвика почти същото наказание за херцогиня Ди Касано Сера. Въпреки настойчивото ухажване на краля тя упорито се съпротивляваше. Еднакво бъбрив за неуспехите, както и за успехите си, кралят призна пред кралицата на какво се дължи лошото му настроение; Каролина, която смяташе всяка прекалена добродетел за жив укор към самата нея, накара да изгонят херцогиня Ди Касано Сера заради съпротивата й, както бе накарала да изгонят херцогиня Ди Лучано заради слабостта й.
Този път кралят не й се противопостави.
Но понякога и кралското търпение се изчерпвате.
Един ден, като нямаше случайно повод да се сърди на някаква фаворитка, кралицата се разсърди на един кралски любимец: на херцог Д’Алтавила, от когото смяташе, че има повод да се оплаква; и тъй като том избухнеше и престанеше да се владее, кралицата не пестете обидите, тя се забрави дотолкова, та обвини херцога, че заплаща благоволението на краля с услуги, недостойни за един благородник.
Дълбоко засегнатият херцог Д’Алтавила се яви веднага при краля, разказа му случката и помоли за разрешение да се оттегли в именията си. Разгневеният крал отиде още същия миг при кралицата; обаче вместо да го укроти, тя още повече го раздразни със своите хапливи отговори; тогава, макар че тя беше дъщеря на Мария-Терезия, а той — Фердинанд Бурбонски, кралят й удари такава плесница, каквато би изплющяла от ръката на хамалин по бузата на някоя хамалка.
Кралицата се затвори в покоите си, разсърди се, развика се, разплака се; но този път Фердинанд не отстъпи и тя бе принудена да помоли самия херцог Д’Алтавила да я помири с височайшия й съпруг.
Казахме вече какво влияние бе оказала върху Фердинанд френската революция. Лесно може да разберем — като знаем колко противоположни бяха характерите на двамата владетели, — че върху Каролина това влияние беше много по-страшно.
Чувството на Фердинанд беше изцяло егоистично, една смесица от загриженост за собственото му положение, безразличие към съдбата на Людовик XVI и Мария-Антоанета (която той не познаваше) и страх да не го сполети същата участ.
У Каролина беше дълбоко засегнато семейното чувство. Тази жена, не проляла сълза при смъртта на своето дете, обожаваше майка си, братята, сестрите си, накратко казано — Австрия, пред която винаги жертваше Неапол. Засегната беше кралската гордост, смъртно наранена не толкова от убийството на близките й, колкото от това, че краят им беше позорен; и неукротимата омраза към отвратителния френски народ, дръзнал да се отнесе по такъв начин не само към крале, но към кралската власт изобщо, накара тази жена да изрече клетва за мъст против Франция, така безпощадна, както е била някога клетвата на Анибал срещу Рим.
112
Дийон, Теобалд — френски генерал, ирландец (1745–1792). Коани, Франсоа — френски генерал (1756–1816). Б.пр.