В желанието си да прочете по-скоро писмото на генерал Шанпионе и както се бе зарадвала след прочитането, кралицата бе забравила тази хартийка.
Беше писмо на много изящна хартия. Почеркът беше женски — ситен, красив, аристократичен и още от първите думи кралицата разбра, че има пред себе си любовно писмо.
То започваше с думите: Caro Nicolino115.
За жалост почти цялата страница беше изцапана с кръв и любопитството на кралицата не можа да бъде задоволено. Можеше да се различи само датата — 20 септември — и да се прочетат съжаленията на авторката, че не ще може да дойде на обичайната среща, защото била принудена да придружи кралицата при посрещането на адмирал Нелсън.
Писмото беше подписано само с една начална буква: Е.
Този път кралицата окончателно се обърка. Писмо от жена, при това любовно, от 20 септември, от лице, което се извинява, че няма да се яви на обичайната среща, защото трябва да придружава кралицата — такова писмо не можеше да е за адютанта на Шанпионе, който на 20 септември, тоест преди три дни, е бил на петдесет мили от Неапол.
Имаше само една възможност и проницателният ум на кралицата веднага я съзря.
Това писмо сигурно се е намирало в джоба на палтото, което някой от съучастниците е дал на адютанта на генерал Шанпионе в двореца на кралица Джована. Адютантът е сложил портфейла си в същия джоб, след като го е извадил от униформата си, кръвта изтичаща от раната, е залепила писмото за портфейла, при все че двете нямаха нищо общо помежду си.
Кралицата стана, отиде до креслото, където Паскуале бе оставил плаща, разгледа го, разтвори го и намери сабята и пистолетите, скрити в него. Това беше очевидно обикновен куриерски плащ на френски кавалерийски офицер. Сабята и плащът бяха куриерски, но пистолетите не бяха. Тези много изящни пистолети, изработени в кралската фабрика в Неапол, бяха от позлатено сребро и имаха герб с буквата Н.
Някакъв лъч озари тайнствената история. Пистолетите принадлежаха очевидно на същия Николино, до когото беше изпратено писмото.
Кралицата сложи настрана пистолетите и писмото в очакване на повече разкрития — те бяха начално указание, което можеше да отведе до истината. В същия миг Симоне се върна с двамата си сътрудници. Техните сведения не бяха особено ценни.
Пет-шест минути след излизането на адютанта им се сторило, че лодка с трима души отплавала сякаш към вилата, използвайки стихналото море. Двама от тях гребели с весла. Нямаше смисъл да се занимават с тази лодка; тя бе убягнала от проследяването на двамата полицаи, които не можеха да я последват по водата. Но почти в същия миг за възмездие други трима се показали на вратата към шосето за Паузилипе, огледали дали пътят е свободен и излезли, като затворили грижливо вратата след себе си, само че вместо да тръгнат надолу към Мерджелина, както постъпил младият адютант, те поели нагоре към вилата на Лукулус.
Двамата полицаи проследили непознатите. След около стотина крачки един от тримата се изкачил по насипа вдясно и поел по пътечка, където изчезнал сред кактуси и храсти от алое. Бил съвсем млад, ако се съди по лекотата, с която се изкачил по насипа, и по звънливия глас, с който викнал към другите двама:
— Довиждане!
Двамата също се изкачили по насипа, но по-бавно и по пътека покрай склона, която се връщала към Неапол, а оттам водела за Вомеро. Полицаите тръгнали подир тях по същата пътечка. Като видели, че ги следят, двамата непознати се спрели, всеки извадил по два пистолета и казали на преследвачите:
— Нито стъпка по-нататък, иначе сте мъртви!
Тъй като заплашването било изказано с глас, неоставящ никакво съмнение за изпълнението, двамата полицаи, като нямали заповед да стигат до крайности, а освен това били въоръжени само с ножове, се спрели и се задоволили да проследят само с поглед двамата непознати, докато те се изгубили в тъмнината.
Никакво сведение следователно не можеше да се очаква от полицаите и единствената нишка, по която можеше да се проследи заговорът, скрит в лабиринта на двореца на кралица Джована, беше любовното писмо до Николино и пистолетите, купени от кралската оръжейна фабрика и маркирани с инициала Н.
Кралицата даде знак на Паскуале, че може да си отиде заедно с хората си; захвърли в един шкаф сабята и плаща, които й бяха засега безполезни, и занесе в своята стая портфейла, пистолетите и писмото.
Ектън все още чакате.
Тя прибра в едно чекмедже на бюрото си пистолетите и портфейла, като остави само изцапаното с кръв писмо, с което влезе в салона. Щом я видя, че влиза, Ектън стана и се поклони, без да прояви ни най-малко недоволство от продължителното чакане.