И така Чирило стигна лесно до пътя, без да го забележи някой, но след стотина крачки зърна неочаквано една група от двадесетина войници, които се бяха спрели и сякаш разискваха нещо насред пътя; пушките им лъщяха от светлината на две факли. При това осветление, отразено в оръжията им, като че разглеждаха двама души, проснати напряко на пътя. Чирило разбра, че това е патрул по време на обиколка. И наистина беше патрулът, от който Паскуале ди Симоне бе избягал, за да не изложи кралицата.
Както бе предположил полицаят, щом пристигна на местопроизшествието, патрулът намери проснати върху ластрикото116 един убит и един ранен; други двама ранени, единият цапнат със сабя през лицето, другият с пробито от куршум рамо, бяха успели да избягат през уличката покрай северната част от градината на Сан Феличе.
Патрулът разбра лесно, че единият от двамата мъже е мъртъв и е съвършено безполезно да се занимават с него, но другарят му, макар и в безсъзнание, още дишаше; него може би щяха да успеят да спасят.
Намираха се на двадесетина крачки от Лъвовата чешма; един войник донесе вода в шапката си и я изля върху лицето на ранения, който се стресна от неочакваното разхлаждане, отвори очи и дойде на себе си. Като се видя обграден от войници, той се опита да стане, но напразно: беше напълно парализиран, можеше да движи само главата си наляво и надясно.
— Слушайте, приятели — промълви той, — щом ми е останало само да умра, не може ли поне да ме пренесете на малко по-меко легло?
— Този клетник изглежда наистина добър — казаха войниците. — Който и да е, да изпълним молбата му.
Опитаха се да го вдигнат на ръце.
— Ех, дявол го взел! — каза раненият. — Пипайте като че съм от стъкло, mannaggia la Madonna!117
Това проклятие, едно от най-тежките в Неапол, показваше, че раздвижването му е причинило непоносима болка.
Когато забеляза групата, Чирило помисли най-напред да я избегне; но почти веднага си каза, че патрулът и хората, останали насред улицата, се намираха точно на пътя, откъдето трябваше да мине Салвато Палмиери, за да отиде у френския посланик; и съвсем естествено му мина през ум, че струпването може да се дължи на злополука, в която младият пратеник на генерал Шанпионе е взел някакво участие.
Затова тръгна решително тъкмо в момента, когато офицерът, командващ патрула, заплашваше да изкърти вратата на ъгловата къща срещу Лъвовата чешма. Защото една от отличителните черти на неаполитанското население е да изпитва инстинктивно нежелание да помогне на ближния си, дори когато той се намира в смъртна опасност.
Но по заповед на офицера, а най-вече от войнишките удари с приклади вратата най-после се отвори и Чирило чу два-три гласа, които питаха къде може да се намери хирург.
И дългът, и любопитството го заставиха да се обади.
— Аз съм лекар, без да съм хирург — каза той, — но няма значение — в краен случай мога да дам и хирургическа помощ.
— Ах, господин докторе — промълви раненият, когото носеха, щом чу думите на Чирило, — страхувам се, че ще бъда лош пациент.
— Няма значение! — отговори Чирило. — Гласът не ми се струва лош.
— Само езикът ми още мърда — каза раненият — и аз го използвам, докато мога.
През това време бяха измъкнали дюшек от едно легло, сложили го бяха на масата насред стаята и оставиха ранения върху него.
— Възглавници, възглавници за главата — нареди Чирило. — Главата на ранен трябва всякога да е нависоко.
— Благодаря, докторе, благодаря! — каза полицаят. — Благодарен съм ви толкова, колкото и ако бихте ме излекували.
— А кой ви каза, че няма да ви излекувам?
— Хм! Разбирам аз от рани! Тази е много дълбока.
Той направи знак на Чирило да се приближи. Чирило наведе ухо към устата на болния.
— Не се съмнявам в познанията ви, но добре бихте сторили, ако по ваш почин изпратите за свещеник.
— Съблечете го много внимателно — каза Чирило.
След това се обърна към стопанина на къщата, който заедно с жена си и двете си деца гледаше любопитно ранения:
— Изпратете едно от малките до черквата Санта Мария ди Порто Салво да потърси дон Микеланджело Чиконе.
— О, познавам го. Тичай, Tope, тичай, нали чу какво каза господин докторът?
— Отивам — отговори детето.
И изхвръкна от къщи.
— На десетина крачки оттук има аптека — викна му Чирило.
— Като минеш оттам, събуди аптекаря и му кажи, че доктор Чирило ще му изпрати рецепта. Да отвори вратата и да чака.