Можем да разберем с какво внимание Чирило изслуша изказването на умиращия; значи подозренията му бяха основателни: младежът, когото полицаите са чакали, за да го убият, е бил без съмнение Салвато Палмиери; кой друг би могъл впрочем да извади от боя четирима от шестте нападатели?
— А имената на другарите ви? — запита офицерът.
Раненият изкриви лице в някакво подобие на усмивка.
— Ех, малко прекалявате с любопитството си, приятелю. От мене няма да ги научите, пък и да ви ги кажа, няма да имате голяма полза от това.
— Ще имам, защото ще мога да ги арестувам.
— Така ли мислите? Добре, ще ви кажа кой знае имената им. Ако искате, можете да го попитате.
— Кой е тоя човек?
— Паскуале ди Симоне. Искате ли адреса му? Басо Порто, на ъгъла на улица Каталана.
— Полицаят на кралицата! — промълвиха полугласно присъстващите.
— Благодаря, приятелю — каза офицерът. — Протоколът ми е готов.
После се обърна към патрула:
— Тръгваме! — каза той. — Цял час си губим времето тук.
Чу се тракане на оръжие и отмереният шум от отдалечаващи се стъпки.
Чирило застана до ранения.
— Видяхте ли как офейкаха? — каза полицаят.
— Да — отвърна Чирило, — и разбирам защо не пожелахте да кажете нищо, което би могло да изложи другарите ви, но ще откажете ли да ми дадете някои сведения, които няма да изложат никого и представляват интерес само за мене?
— О, на вас, докторе, с готовност. Вие ми помогнахте доброволно и бихте ме спасили, ако беше възможно. Само побързайте: чувствам, че отпадам — питайте по-скоро, каквото искате да научите. Езикът ми започва да се заплита, а това ние наричаме началото на края.
— Ще бъда кратък. Младежът, когото Паскуале ди Симоне очакваше, за да го застреля, беше един френски офицер, нали?
— Изглежда, че е така, макар да говореше неаполитански като вас и като мене.
— Умря ли?
— Не мога да твърдя с положителност, но мога да ви кажа, че ако не е умрял, най-малко е тежко ранен.
— Видяхте ли го да пада?
— Да, но не виждах добре: аз бях вече на земята и в оня миг се грижех повече за себе си, отколкото за него.
— Какво видяхте все пак? Помъчете се да си припомните: за мене е извънредно важно да зная какво е станало с този младеж.
— Какво да ви кажа, видях го как падна до вратата на градината с палмата, а след това в мъгла ми се стори, че вратата на градината се отвори и една жена в бяло издърпа към себе си младежа. Но може да ми се е сторило така и това, което взех за жена в бяло, да е бил архангел Михаил, дошъл за душата му.
— Нищо друго ли не видяхте след това?
— Видях. Видях бекайото118, който тичаше, уловил с ръце главата си — не виждаше от струящата по нея кръв.
— Благодаря, приятелю, научих всичко, каквото ми трябваше да зная. Впрочем сякаш чувам…
Чирило се ослуша.
— Да, свещеникът и звънчето му. Ах, и аз го чух… Когато звънчето идва за тебе, чуваш го отдалеко!
Настъпи минутно мълчание, през което звънчето все повече се приближаваше.
— Значи — обърна се полицаят към Чирило — свършено е с мене, нали? Няма защо да мисля вече за тоя свят?
— Вие доказахте, че сте мъж, и аз ще ви говоря като на мъж: имате време, колкото да се помирите с бога, нищо повече.
— Амин! — отговори полицаят. — А сега една последна лъжица от вашето лекарство, за да имам сила да се държа докрай, защото съм съвсем отпаднал.
Чирило изпълни желанието на ранения.
— Стиснете ми здраво ръката. Чирило я стисна.
— По-силно — каза полицаят. — Не усещам нищо.
Чирило стисна с все сила вече парализираната ръка на умиращия.
— Прекръстете ме сега. Бог ми е свидетел, че бих желал да се прекръстя сам, но не мога.
Чирило го прекръсти, а раненият изрече с все по-заглъхващ глас думите: В името на Отца, и Сина, и Светия Дух, амин!
В тоя миг свещеникът се показа на вратата, воден от детето, което бе отишло да го повика; вляво от него носеха кръст, вдясно светена вода, а сам той носеше причастието.
При появата му всички коленичиха.
— Тук ли ме викат? — запита той.
— Да, отец — каза умиращият. — Един клет грешник предава Богу душата си, ако, разбира се, я има, и желае да му помогнете с молитвите си при това тежко дело, като не смее да ви помоли и за благословение, защото се смята недостоен за него.
— Моето благословение е за всички, чадо — отговори свещеникът, — и колкото повече човек е съгрешил, толкова повече има нужда от него.
Той доближи един стол до възглавието на леглото и седна, взел в две ръце потира и навел ухо към устата на умиращия.
Чирило вече нямаше работа при този човек, чиито последни минути бе облекчил физически, доколкото му беше възможно; лекарят бе приключил делото си, сега беше ред на свещеника да започне своето; и Чирило се измъкна от къщата, като бързаше да отиде на местопроизшествието, за да се увери дали полицаят му бе казал истината за съдбата на Салвато Палмиери.