Княгинята, с която може би трябваше да започнем, беше споменатата вече млада майка, притиснала детето до гърдите си, сякаш чувстваше, че скоро ще трябва да напусне тоя свят. И тя, като свекърва си, беше ерцхерцогиня от високомерния Хабсбургски род; именуваше се Клементина Австрийска; на петнадесет години бе напуснала Виена, за да се омъжи за Франческо Бурбонски, и било че бе изоставила там някаква любов, било че се бе разочаровала тук, никой, нито дори дъщеря й, ако би била на възраст да разбира и да говори, не би могъл да каже, че е видял някога усмивка на нейното лице. Това току-що разцъфнало северно цвете увяхваше от жаркото южно слънце; тъгата й бе тайна, от която тя чезнеше полека, без да се оплаква нито на хората, нито на Бога; сякаш знаеше, че е осъдена, и като набожна и невинна изкупителна жертва се бе примирила с тази присъда, наложена й не заради нейни, а за чужди прегрешения; Бог, който има на разположение цяла вечност, за да прояви справедливостта си, допуска такива тайнствени противоречия, неразбираеми за нашата преходна човешка справедливост.
Момиченцето, което княгинята притискаше до сърцето си, едва неколкомесечно, току-що зърнало светлина, беше онази втора Мария-Каролина, която имаше може би някои слабости, но не и пороците на първата; тази именно млада княгиня бе омъжена за херцог Дьо Бери, овдовяла след убийството на херцога от Лувел и единствена от по-старото крило на Бурбонската династия, оставила във Франция добър и достоен спомен.
И това общество от крале, князе, придворни, което се плъзгаше по лазурното море под пурпурен навес при звуците на прекрасна музика, дирижирана от добрия Доменико Чимароза, придворен капелмайстор и композитор, минаваше покрай Резина, Портичи, Tope дел Греко и навлизаше във величествения простор, тласкано към откритото море от лекия ветрец на Байа, така съдбовен за честта на римлянките, от чийто сластен лъх, замиращ под колонадите на храмовете, розите на Пестум цъфтят по два пъти в годината.
В същото време накрай кръгозора, отвъд Капри и нос Кампанела, израстваше постепенно очертанието на един военен кораб, който, забелязал кралската флотилия, направи завой, за да се насочи към нея и даде един оръдеен салют. От борда но гиганта излетя веднага лек дим, а по гафела23 започна да се издига грациозно червеният британски флаг. След няколко мига се чу продължителен грохот, напомнящ тътнеж на далечна гръмотевица.
II
НИЛСКИЯТ ГЕРОЙ
Корабът, който идваше да посрещне флотилията и по чийто гафел видяхме да се издига червеният британски флаг, се наричаше „Вангард“.
Командваше го комодор24 Харис Нелсън, най-великият моряк на всички времена, единственият, успял да разклати и дори да раздруса в океана континенталните успехи на Наполеон. Ще се стори странно може би, че тъкмо ние хвалим Нелсън, най-страшния враг на Франция, изтръгнал при Абукир и Трафалгар най-добрата и най-чиста кръв от нейното сърце, но хора като него са продукт на всемирната култура; потомството не проявява към тях предпочитание според родословието и родината им: то ги смята за част от славата на човешкия род, който трябва да ги обгърне с голяма любов и да ги приласкае с безгранична гордост; а щом влязат в гроба, те не са вече нито сънародници, нито чужденци, нито приятели, нито врагове: те се именуват Ани-бал и Сципион, Цезар и Помпей, тоест дейност и дела. Безсмъртието натурализира великите гении в полза на целия свят.
Нелсън е роден на 29 септември 1758 година; следователно по времето, за което става дума, той е тридесет и девет—четиридесетгодишен мъж. Роден е в Барнъм Търпс, селце от Норфолкското графство; баща му бил там пастор; майка му, умряла млада, оставила единадесет деца.
Един чичо моряк, сроден с рода Уолпъл, го взема като курсант на въоръжения с шестдесет и четири оръдия ридъртейбъл.
Той плава до полюса, където прекарва шест месеца блокиран сред ледовете, бори се с бяла мечка, която би го удушила, ако един от другарите му не бе успял да пъхне мускета си в ухото на звяра и да го застреля в главата.
Плава отвъд екватора, загубва се в перуанска гора, заспива под дърво, където го ухапва една от най-отровните змии, без малко не умира от това ухапване и запазва през целия си живот сивосинкави петна, каквито има и самата змия.
В Канада се влюбва за пръв път и е готов да извърши най-голяма глупост. За да не изостави любимата си, решава да си даде оставката като фрегатеи капитан. Офицерите му го залавят неочаквано, връзват го като престъпник или луд, отнасят го на „Сии — хорз“, командван по това време от него, и едва в открито море му връщат свободата.