След закуската, а това значеше към десет часа сутринта, с неизменната си точност, когато не беше погълнат от някаква прекалено силна научна или нравствена грижа, рицарят целуваше Луиза по челото и тръгваше към библиотеката и — ако времето не е много лошо — изминаваше пътя дотам винаги пеша както за удоволствие и разсейване, така и за да изпълни здравните препоръки на приятеля си Чирило; пътят от Мерджелина до кралския дворец беше навярно километър и половина.
Там именно живееше шест месеца през годината престолонаследникът; останалите шест месеца прекарваше в Ла Фаворита или в Каподимонте; през тези шест месеца една от каляските му беше на разположение на Сан Феличе.
Когато пребиваваше в кралския дворец, принцът неизменно слизаше към единадесет часа в своята библиотека и намираше библиотекаря си кацнал на някоя стълба да търси рядка или нова книга. Щом забележеше принца, Сан Феличе си даваше вид, че иска да слезе, но принцът не му позволяваше да прекъсва заниманието си. Между учения на стълбата и ученика в креслото започвате разговор, почти винаги на литературна или научна тема. Между дванадесет и дванадесет и половина принцът си отиваше. Сан Феличе слизаше от стълбата, за да го изпрати до вратата, изваждаше часовника си, оставяше го на бюрото — да не изгуби представа за времето, към което лесно би го увлякла работата, защото той я обичаше. В два без двадесет рицарят прибираше книжата си в чекмеджето, заключваше го, поставяше часовника в малкия си джоб, вземаше шапката си, но не я слагаше, докато напусне двореца, от почтителност, каквато в онова време истинските роялисти проявяваха към всичко, свързано с кралската власт. Понякога, ако се случеше да е разсеян, отиваше гологлав от двореца до дома си и почукваше два пъти на вратата, почти винаги точно когато стенният часовник удряше два часа.
Луиза или му отваряте сама, или го чакаше вече на входната площадка.
Обедът беше всякога готов; сядаха на трапезата; през време на обеда Луиза разказвате какво е правила, кой е идвал, какво се е случило наоколо. Рицарят разправяте от своя страна какво е видял по пътя, какво ново е научил от принца, какво е успял да долови от политиката, която го занимаваше твърде малко, а Луиза — не особено много. След обеда, според настроението си, Луиза или сядате пред клавесина, или вземаше китарата, за да запее някоя весела песен от Санта Лучия или някоя тъжна сицилианска мелодия; понякога двамата съпрузи отиваха да се разходят пеша по живописното шосе за Паузилипе или с кола до Баньоли и Пуцоле; при тия разходки Сан Феличе все намираше да разправи някой исторически анекдот, да изкаже интересни наблюдения, при което огромната начетеност му позволяваше никога да не се повтаря и винаги да очарова.
Прибираха се късно; нарядко се случваше да не дойде на гости някой приятел на Сан Феличе или приятелка на Луиза, за да прекарат вечерта лете под палмата, където поставяха маса, зиме в салона. От мъжете идваше много често — ако не е в Санкт-Петербург или Виена — Доменико Чимароза, авторът на „Хорации и Курации“, „Тайният брак“, „Италианката в Лондон“, „Импресариото в затруднение“. Именитият маестро предлагаше на Луиза да изпълни още неизвестни арии от неговите опери и намираше, че тя има не само отлична школовка, която дължеше отчасти на него, но и свеж, бистър глас, без фиоритури, какъвто се среща толкова нарядко в театъра; понякога идваше един млад художник, много даровит, с очарователен ум, голям музикант, който свиреше отлично на китара; наричаше се Вита-лиани, като младежа, загинал с другите двама — Емануеле ди Део и Галиани — жертвите на първата реакция. И най-после, твърде нарядко наистина, защото многобройната клиентела не му оставяше време, добрият доктор Чирило, с когото се срещнахме вече два-три пъти и ще има да се срещаме още. Почти всяка вечер, когато беше в Неапол, идваше и херцогиня Фуско. Идваше често и една във всяко отношение забележителна жена, съперница на мадам Дьо Стал122 като публицистка и импровизаторка — Елеонора Фонеска Пиментеле, ученичка на Метастаз123, който й бе предрекъл славно бъдеще още когато тя беше дете. Понякога идваше и съпругата на един учен, колега на Сан Феличе: синьора Бафи, която също като Луиза нямаше и наполовина годините на своя съпруг, но все пак го обичаше, както и Луиза обичаше рицаря. Тези вечерни гостувания траеха до единадесет часа, рядко по-късно. Разговаряха, пееха, рецитираха стихове, ядяха сладолед и сладки. Понякога, при хубава вечер и спокойно море, когато луната обсипваше залива със сребърни искри, слизаха в лодка и от морето се понасяха към небето прекрасни песни, вълшебни мелодии, от които добрият Чимароза изпадаше във възторг, или изправена като древна прорицателка, Елеонора Пиментеле пращаше към ветреца, развял дългите й черни коси, спуснати върху скромната гръцка туника, стихове, напомнящи Пиндар124 или Алкей125.