На другия ден се подновяваше същият живот със същата точност; нищо не го смущаваше, нито разстройваше.
Защо тогава Луиза, която бе намерил дълбоко заспала, когато се бе върнал в седем часа сутринта, не бе излязла от стаята си до девет часа, а на всички въпроси на рицаря Джованина отговаряше:
— Синьората спи и помоли да не я събуждаме.
Когато часовникът удари девет и четвърт, рицарят не устоя на безпокойството и се готвеше вече да почука на вратата на Луиза, но в същия миг жена му се появи на прага на трапезарията с малко уморен поглед, леко пребледняла, но по-очарователна може би от всеки друг път.
Сан Феличе тръгна към нея с намерение да я смъмри и затова, че се е успала, и за тревогата, която му бе причинила; но като видя кротката, ясна усмивка да озарява като утринен лъч очарователното й лице, той само я загледа, усмихна се, взе в две ръце главата й, целуна я по челото и каза с митологическа любезност, която в ония дни беше все още на мода:
— Съпругата на стария Титон126 се забави, за да се преобрази в любовница на Марс127!
Бурна червенина обля лицето на Луиза, която склони глава до сърцето на рицаря, като че искаше да намери убежище до гърдите му.
— Сънувах ужасни сънища тази нощ, приятелю — отговори тя, — и се поразстроих от тях.
— А дали тези ужасни сънища са ти отнели и апетита заедно със съня?
— Страхувам се, че са го отнели — каза Луиза, докато сядаше пред масата.
Тя направи усилие да хапне, но не можа: струваше й се, че желязна ръка е стиснала гърлото й.
Съпругът й я гледаше учудено, а тя усещаше как се изчервява и пребледнява под този по-скоро разтревожен, отколкото изпитателен поглед, когато някой почука три пъти през равни промеждутъци на градинската врата.
Който и да идваше, беше добре дошъл за Луиза; защото щеше да отвлече рицаря от безпокойството му и да спаси нея от затруднението.
Затова стана бързо и отиде да отвори.
— А къде е Нина? — запита Сан Феличе.
— Не зная — отговори Луиза, — може би е излязла.
— По време на закуска? Когато знае, че господарката й е болна? Невъзможно, миличка!
Почука се повторно.
— Позволете да отида да отворя — каза Луиза.
— Не, ще отида аз — ти не си добре, уморена си. Искам да не се движиш!
Рицарят казваше понякога искам, но така меко, с толкова нежно изражение, че това искам прозвучаваше всякога като молба на баща към дъщеря, не като заповед на съпруг към съпругата му.
Луиза остави рицаря да слезе да отвори сам градинската врата; но неспокойна при всяко ново обстоятелство, което би могло да събуди у мъжа й подозрения за случката през миналата нощ, тя изтича до прозореца, надвеси се навън и макар че не можа да познае кой е, видя един възрастен мъж с голяма шапка да разглежда с внимание, от което тя потрепера, вратата, където се бе облягал Салвато, и прага, където бе паднал.
Вратата се отвори, мъжът влезе, но Луиза пак не го позна.
По зарадвания глас на рицаря, който канеше госта да го последва, Луиза разбра, че е някой приятел.
Много бледа и развълнувана, тя се върна на мястото си до масата. Съпругът й влезе, като въведе пред себе си Чирило.
Тя си отдъхна. Чирило много я обичаше, обичаше го и тя, защото той беше някога лекар на княз Караманико и говореше често за него с любов и почит — при все, че не знаеше роднинството му с Луиза.
Затова, щом го зърна, тя стана и ахна от радост; никакво зло не можеше да й се случи от страна на Чирило.