Георги Марков
Санаториумът на д-р Господов
Още малко и гонгът щеше да удари за ставане. Доктор Петър Господов, собственик и управител на санаториума, казваше, че най-важното време от живота на неговите пациенти е следобедният сън. Болните трябваше да легнат точно в два и да станат точно в четири, след което им се поднасяше закуската. Това се отнасяше за ония, които можеха да станат, а останалите просто трябваше да се събудят. Въпреки военното време и многото незаети стаи в санаториума гонгът продължаваше да отмерва началото и края на всеки режим с неизменния си звук, сепващо силен плясък на чинел.
Както всеки следобед, най-напред в хола влезе Немия. Носеше дърва за камината. В първите дни на май тук, високо в планината, трябваше да се пали. Немия беше единственият санитар на санаториума и освен това изпълняваше длъжностите на медицинска сестра, лаборант и готвач. Същевременно ходеше до гарата, десетина километри далече, за продукти, сечеше дърва, докарваше болните и ги събличаше, откарваше мъртвите и ги обличаше в новите им костюми, бръснеше едните и другите, грижеше се за тях. Управителят казваше, че по-универсален служител трудно би могъл да се намери, но че неговото главно качество си оставаше вечното му мълчание.
Немия беше висок близо два метра и невероятно силен. Винаги ходеше с много дълга бяла манта, с маска и бяла шапка. Походката му беше неестествено бавна, ритмична, като че този човек извършваше добре заучени движения, които нямаха нищо общо с равния блясък на съсредоточените му в него си очи. Тази походка плашеше новаците, пък и другите. Все им се струваше, че тръгнал, Немия ще премине през тях, през стените, през планината като запратен от бога или от дявола предмет.
Той нареди дървата до камината. Болните сами щяха да си я запалят. После все така бавно оправи четирите дълбоки фотьойла, нареди ги около камината, а малко по-назад и близо до терасата шахмасичките със столчетата и на края забърса големия бронзов бюст на основателя на санаториума доктор Господов старши. Според указанията на управителя бюстът трябваше да се избърсва от прахта три пъти дневно.
Този санаториум за тежко болни от туберкулоза съществуваше едва от десет години. Доктор Господов старши го беше построил тъкмо в началото на тридесетте години, когато според статистическите данни България заемаше първо място в света по туберкулозна смъртност. Основателят беше съобразил, че вероятно има българи, които са готови да заплатят добре, за да умрат при особени лекарски грижи вън от семействата си и така да ги предпазят от заразяване. Още първия месец след построяването му санаториумът се напълни с пациенти и разходите по неговото построяване бяха изплатени само за една година.
Сградата беше модерна и красива, с около тридесет стаи, разположени в два етажа. Отвън я опасваха две великолепни тераси, които слънцето огряваше от изгрев до залез. От тези тераси и от прозорците на всяка стая се виждаше съвсем близкото било на планината, която приличаше на огромен заспал човек, наметнат с рошавия козяк на боровите гори. Над планината беше само небето. То натрапваше своята близост така недвусмислено, че почти всеки новопристигнал възкликваше:
„колко близо сме до небето!“
Доктор Господов старши дълго бе размишлявал как да свърже чудното местоположение на своя санаториум за умиращи с някаква легенда за изцеление. Първата му надежда беше, че наблизо ще се намери кладенец с чудотворна или поне минерална вода. Въпреки старателните разкопки той трябваше да се откаже от кладенеца. Тогава му дойде наум за народните легенди и поверия и той замоли един писател, голям български патриот, да съчини история за уж някаква жена на султан или велик везир, която била смъртно болна, но избягала от сараите, станала овчарка и дошла тука, където се излекувала така, от само себе си. Докторът беше готов да нарече и санаториума на нейно име. Всъщност тази легенда щеше да си остане само предположение, ако случаят не помогна. Тъкмо в тези първи години химиците категорично доказаха благотворното влияние на гваякола върху болните от туберкулоза, а както вече се знаеше, боровите пъпки и клонки съдържаха гваякол. Така легендата намери научно обяснение и стана исторически факт. Гваяколовото лечение, гваялоковото спасение, слънце, въздух и гваякол.
Безспорно първо място сред модерно уредените стаи заемаше холът на горния етаж. Той беше издаден дъговидно напред, изграден почти изцяло от стъкло с ефектна външност. Вътрешната му мебелировка, натруфена и богата, нямаше нищо общо с болничното заведение. Приличаше повече на обстановка в снобска вила. И портретът на доктор Кох, откривателя на зловещия бацил, стоеше на стената като скъп семеен спомен. Стената, която отделяше хола от терасата, беше оцветена стъклописно, зад креслата имаше огромни лампиони, в дъното лъщеше нов роял, а срещу него радиоапарат „Филипс“. Към това трябва да се прибави скъпият килим и цялата леха кактуси край прозорците. Очевидци твърдяха, че при доктор Господов старши санаториумът е имал далеч по-блестящ вид, че брат му го е занемарил, както е занемарил и лечението на болните и ги е оставил на легендата за гваякола. Говореше се също, че основателят на санаториума не би допуснал въпреки войната в сградата да се намират само шест пациенти. Изобщо имаше някаква сериозна разлика между двамата братя. И доктор Господов младши никога нямаше да стане собственик на санаториум и негов управител, ако не дойде внезапната смърт на брат му. Може би затова Немия беше задължен три пъти дневно да бьрше прахта от бронзовата глава на основателя.