— Чиста работа! — каза Акрабов.
В това няма нищо… грехота е такава хубава жена… — продължаваше Доктора. — Нали чу за онзи затворник, дето поръчал на приятеля си, като излезе от затвора, да се погрижи за жена му…
— Що някой друг, що ние… — пак добави Акрабов.
— Ти си мислиш, че сега тя стои и те чака? — отведнъж се обади Учителя.
Гърбавия не знаеше как да отвърне. Имаше колебание в очите му, после отведнъж избухна:
— Мръсни изроди! — викна той. — Моята жена не е като вашите шафрантии!
Доктора подсвирна.
— А каква е? — Акрабов се ухили и направи неприлично движение.
Гърбавия побесня:
— Ако още веднъж… ще взема брадвата и ще ви насека! — изкрещя той, блъсна стола по пътя си и излезе, като затръшна вратата.
Доктора и Акрабов се разсмяха. Внезапно Гърбавия се върна, застана на вратата и викна:
— Не! Никакви кръстове! Ще ви забуча по една гола тояга и имена няма да имате, и никой няма да знае, че сте били на тоя свят! И на оня няма да ви приемат, мръсници!
Те продължаваха да се смеят. Единствен Философа стоеше невъзмутим, загледан в пламъците на камината.
— Смейте се! Скоро ще гледам как ще се гърчите и тогава ще ви кажа кой ще иде при жена ми! — Гърбавия не беше на себе си, пак тресна вратата, едва не счупи стъклата и побягна из коридора задъхан и зъл.
Настъпи неловко състояние. Пламъците в камината играеха. Играеха и техните отражения по стените.
— Тоя ще вземе някоя нощ да ни изколи! — каза полушеговито Акрабов.
Доктора извади цигара и запали.
— Пази се — рече му той. — Ако рече да коли, сигурно ще започне от тебе!
— Разбира се — отвърна Акрабов. — В тебе няма какво да се коли! Ти така си се самозаклал, че още малко, ще престанеш да крякаш за било и не било!
Доктора отново подсвирна, като гледаше предизвикателно с блестящите си очи всички поред.
— Угасете цигарата! — неочаквано се обърна към него Философа. — Все пак тук е болнично заведение!
Гласът му беше тих, категоричен, с едва доловим чужд акцент. Беше прекарал дълго във Франция. Това някак личеше в цялото му държане.
— Роботите кашлят ли? — попита го Доктора.
— Ако себе си не щадите, пощадете другите!
Доктора избухна. Той търсеше този момент, като че беше пиян.
— И какво, като ви пощадя! Ще оздравеете, нали? Аз не знам някой в това заведение да е оздравял! Нали, колега! — Той бутна цигарата си в носа на бронзовия бюст. Главата на основателя на санаториума доктор Господов старши леко задимя.
— Досаждате ни! — каза Философа.
— А пък ти така разнообразяваш живота ни, че понякога, честна дума, те бъркам с бюста на този идиот! — незабавно отвърна Доктора и измъкна угасената цигара от носа на д-р Господов старши. После се облегна назад, впери очи в траещите пламъци на камината и каза: — Аз искам да правя всичко, което ми дойде на ум, аз искам да говоря толкова много че да онемея, да гледам и да слушам толкова много, че да ослепея и да стана глух! Искам да имам всички възможни мнения и антимнения, да казвам едно и да върша обратното, да си измислям закони и принципи и да се изплювам върху тях, искам да бъда всевъзможен за четиридесет и седем дни! Всевъзможен! Всичко, но не и философ, защото са само четиридесет и седем дни! Ако можех да не спя, да бъда непрестанно буден, безумно буден, след това всичко ще отмалее, ще дойде умората, ще започне човек да търси, да желае…
Акрабов гръмогласно се разсмя.
— Докторе — рече той, — ама ги дрънкаш едни, като че сме ученички!
— В Държавното гръдоболно имаше един — каза Учителя, — който си подпираше клепачите с лейкопласт, за да не се затварят, и казваше, че за него времето е двойно!
Доктора не отвърна.
Философа го изгледа с иронично любопитство, може би щеше да каже нещо, но замълча. А Учителя по рисуване пак си каза: „Ако и утре не получа пари, трябва да си отида.“
Бяха замлъкнали за миг. Отраженията на пламъците върху стените на хола се движеха по-кротко. Навън се смрачаваше.
Внезапно зад стъклената врата в коридора се появи сянката на санитаря. Немия се движеше бавно с характерната си походка, отвори почти безшумно вратата и се вмъкна вътре, същински призрак в полумрака. И четиримата отведнъж настръхнаха и погледнаха към приближаващия санитир. Пръв Доктора се опомни.
— Движи се по-човешки, говедо! — извика той.
— Прави ти удоволствие да ни плашиш! — Учителят по рисуване трепереше. — Това ти е номерът на тебе!
— Махай се по-бързо! — викна му Акрабов. — Остави дървата и се махай!
— Още сме живи! — каза с трагичен глас Учителя. Немия дори не трепна. Може би очите му присмехулно се свиха, обърна се и бавно, като разлюляваше дългата си бяла манта, изчезна в коридора.