— Може и да ги огрее! Руснаците влизат в Румъния! Вчера започна боят при Яш!
— Голяма работа! — отвърна земевладелецът. — Па като дойдат руснаците, та ще настъпи раят на земята! Ще им кажат — на, лежте и яжте! Кой е днес пролетарий — мързеливият, негодният, тъпият! Кой е комунист — който не иска да работи, който иска да живее за сметка на способните хора!
— Искаш да кажеш, на такива като тебе! — подхвърли Доктора.
— Разбира се! Да не са ми подарили нещо, да не съм откраднал нещо, да не съм излъгал…
Отведнъж Доктора се разсмя. Акрабов го погледна с недоумение.
— На мене ли ги разправяш тия работи! — извика през смеха си Доктора, наведе се напред към Акрабов и тихо му каза: — Не е зле да побързаш с ковчега, защото руснаците са при Яш, след месец-два ги виждам пред вратата…
Смущението на Акрабов трая само секунда. Преди няколко дни Доктора му беше подхвърлил същото.
— Аз мога и да ги дочакам — каза той със злобна твърдост. — Но ти сигурно няма да ги видиш!
Отново се чуха пушечни изстрели, този път по-далече. Болните пак се заслушаха.
— Трябва да си последният глупак да се жертвуваш за нещо, което няма нищо общо с тялото ти! — обади се Учителя. — Все едно какво! Комунизъм? Какво, като дойде комунизмът? Твърдят, че поколенията щели да бъдат щастливи! Какво, като са щастливи! Нали тебе няма да те има, ще те изгризат червеите и друг път няма да се появиш на тоя свят! За какво си се родил тогава?
— А пък ти знаеш за какво си се родил! — отвърна Доктора. — Все това е, охтика, комунизъм, всеки си боледува от болестта… нали, господин Философе? Как ще обясниш тая нахална амбиция на човек да знае за какво живее? Някой марсианин ще припадне от смях!
Философа отвърна веднага. Гласът му беше съвсем механичен:
— Откровено казано, все едно ми е на чия територия ще бъда погребан, на комунистическа или на капиталистическа!
Огънят в камината догаряше. Навън почти се бе смрачило. Шумеше тих дъжд. Учителят си помисли, че е най-добре да отиде да вземе приспивателно и да легне. Още не можеше да свикне с мисълта за своето заминаване. Оттук до гарата, от гарата в София, пустия, разрушен град, после? Все му се струваше, че ако стои, ще има някаква надежда. Може би този Акрабов или Доктора, който беше спечелил милиона от държавната лотария. Тия внезапно спечелили хора са най-ужасни. Учителя тръгна към вратата и отново се върна. Тишината го измъчваше.
— Утре е неделя! — каза той.
— Може би госпожица акушерката ще дойде! — Доктора погледна към своята постоянна мишена, Акрабов.
Земевладелецът се раздвижи.
— Няма я — каза той. — Вече два месеца станаха, как замина…
В санаториума нямаше жена. Единствен Акрабов беше посещаван всяка неделя от една едра, мустаката акушерка, която влизаше направо в стаята му. Преди нея бяха идвали известно време няколко евакуирани госпожици. Останалите му завиждаха, но не знаеха как ги урежда тия работи. А всички бяха по-млади от него.
— … но за другата седмица може и да се върне…
— По колко й плащаше? — попита Доктора.
— Колкото трябва! — отвърна Акрабов. — Даром никога нищо не съм взел!
— С вашите милиони и харем можете да си обзаведете! — каза Учителя.
Той стоеше между двамата жалостиво усмихнат, истински просяк.
— Кой ти е крив, като не умееш да печелиш пари! Казах ти, нарисувай ме, и готово! — обърна се към него Акрабов.
Учителя направи болезнена гримаса:
— Да ми платиш като на проститутка!
— Нарисувай го какъвто си е, истински! — рече Доктора и се обърна към Учителя. — И аз ще ти платя като на Рембранд!
— Аз си имам принципи! — глухо каза Учителя, като искаше да им изкрещи, че той е голям художник, може нищо да не е нарисувал, но е голям художник, знаеше това, чувствуваше го и не рисуваше именно защото беше голям.
— Но си нямаш куфари! — забеляза Доктора.
Сега Акрабов се надигна, отиде до камината, като се подпираше без нужда на бастуна си, усмихна се дружелюбно на Учителя и му каза:
— Аз не ти искам портрета току-така… Имам една приятелка, моята хазяйка в Швейцария, фрау Ботшак… искам да й го пратя… дето се казва, въпросът е за България… те си мислят там, че ние сме туземци, затова ще го нашляпаш с много боя, може да ме направиш и с три очи… и ще му сложиш един хубав надпис: „Последният портрет на господин Иван Акрабов!“ Последният! Това е знаменито, хваща! Нали, господин Философе?
През цялото време Философа гледаше безизразно в камината. Едва ли мислеше нещо. Обаче безцеремонността на Акрабов го подразни.
— Вие сте жалки и смешни! — каза той. Един проси съжаление, а друг проси безсмъртие!