— Добре де, не искам да те държа в напрежение — каза Ксемериус. — Днес следобед Лесли и Рафаел много се забавляваха, за разлика от теб, както изглежда. Но както и да е, двамата успяха да определят съвсем точно мястото, което указват координатите. Познай от три пъти къде се намира то!
— Тук в Лондон? — попитах.
— Бинго! — извика гаргойлът.
— Моля? — попита господин Джордж.
— Нищо. Моля да ме извините, господин Джордж.
Той въздъхна.
— Надявам се, че разговорът ти с граф Сен Жермен е минал добре.
— О, да — отвърнах с горчивина в гласа. — Във всяко едно отношение беше много поучителен.
— Ехо! Аз все още съм тук! — напомни Ксемериус и аз усетих влажната му аура, когато се вкопчи във врата ми като маймунка. — И имам наистина, ама наистина интересни новини. И така: скривалището, което търсим, се намира тук, в Лондон. И става още по-хубаво: а именно, намира се в Мейфеър. По-точно: на „Бърдън Плейс“. А още по-точно: „Бърдън Плейс“ № 81. Е, какво ще кажеш?
У нас? Координатите указваха място в собствената ни къща? Какво, за бога, е скрил дядо ми там? Може би още една книга? Някоя със записки, които най-сетне щяха да ни помогнат да стигнем до някъде?
— Дотук момичето с кучето и французина свършиха добра работа — похвали ги гаргойлът. — Признавам, че от тези координатни глупости нямам никаква представа. Но сега… сега вече аз влизам в играта! Защото само единственият, чудесният и извънредно умен Ксемериус може да промуши главата си през всяка стена и да види какво се крие зад нея, или в нея. Затова нощес ние двамата ще отидем да търсим съкровище!
— Искаш ли да поговориш за случилото се? — попита господин Джордж.
Поклатих глава.
— Не, утре ще има достатъчно време за това — казах, обръщайки се както към него, така и към Ксемериус.
Нощес щях просто да лежа будна и да плача заради разбитото си сърце. Исках да се потопя в самосъжаление и превзети метафори. И може би за фон щях да си пусна „Hallelujah“ на „Бон Джоуви“. В крайна сметка всеки се нуждае от свой собствен личен саундтрак за такива случаи.
Епилог
Лондон, 29 септември 1782
Той се приземи, удряйки гърба си в стената, постави длан върху дръжката на шпагата си и се огледа. Дворът на странноприемницата беше пуст, точно както бе обещал лорд Аластър. Въжета бяха опънати от едната до другата стена, белите чаршафи, прострени на тях, се люлееха леко на вятъра.
Пол погледна нагоре към прозорците, в които се отразяваше следобедното слънце. На един от первазите лежеше котка и го наблюдаваше с насмешка, провесила небрежно лапа. Тя много му напомняше на Люси.
Отпусна ръка от дръжката на шпагата и приглади дантелените си маншети. В неговите очи всички рококо парцалки изглеждаха еднакво — нелепи, шарени панталони до коленете, смешни жакети с дълги, непрактични пешове и в добавка към всичко това — навсякъде бродерии и дантели. Истински кошмар.
Той искаше да облече дрехите и да си сложи перуката, които бяха поръчали за посещенията си в 1745-а, но Люси и лейди Тилни бяха настояли да си ушие напълно нов тоалет. Те твърдяха, че всеки ще се изуми от вида му, ако в 1782-ра се разхожда наоколо с дрехи от 1745 година и отказаха да приемат аргументите му, че ще се срещне само за малко с лорд Аластър на някое усамотено място, просто колкото да разменят документите. Той провря ръка между жакета и ризата си, където се намираха сгънатите в кафяв плик копия.
— Много добре, точен сте.
Студеният глас го накара да се обърне рязко. Лорд Аластър пристъпи от сянката на една арка. Както винаги, бе елегантно облечен, макар и изключително шарено и окичен с прекалено много бижута, които блестяха на слънцето. Изглеждаше не на място сред обикновените чаршафи, прострени, за да съхнат. Дори дръжката на шпагата му изглеждаше, сякаш е от чисто злато и бе украсена със скъпоценни камъни, което придаваше на оръжието безобиден и почти смехотворен вид.
Пол хвърли бърз поглед през арката, където след улицата се простираше зелена трева чак до Темза. Чуваше се пръхтенето на коне, затова предположи, че лорд Аластър бе дошъл с карета.
— Вие сте сам? — попита лордът. Тонът му бе невероятно арогантен, освен това гласът му звучеше като на страдащ от хронично запушен нос. Приближи се. — Колко жалко! С удоволствие бих се срещнал отново със симпатичната ви спътничка. Тя има толкова… необичаен маниер да изказва мнението си.
— Тя е разочарована, че не се възползвахте от предимствата, осигурени ви от последната информация, която ви предоставихме. И изпитва съмнения относно намеренията ви към сведенията, които сега ще ви дам.