— Информацията ви не беше пълна!
— Беше достатъчно пълна! Просто Флорентинският алианс не планира добре действията си! За четирийсет години пет удара срещу графа се провалиха, за два от тях вие лично носите отговорност! А последния път, преди единайсет години, правехте впечатление на толкова уверен в успеха!
— Не се притеснявайте! Следващият опит няма да претърпи крах! — каза лорд Аластър. — Досега моите предци, както и аз, правехме грешката да се борим с така наречения граф, сякаш е човек. Опитвахме се да го разобличим, да го оклеветим и да разрушим доброто му име. Опитвахме се да върнем в правия път заблудените души като вашата, не проумявайки, че всички вие отдавна се загубени, заради демоничната си кръв.
Пол сбърчи чело. Никога не бе успявал да разбере прекалено патетичните приказки на лорда и другите мъже от Флорентинския алианс.
— Опитвахме се да го сразим като нормален човек с отрова, шпага и пистолет — продължи да говори лорд Аластър. — Колко забавно! — Той се изсмя дрезгаво. — Каквото и да правехме, той сякаш винаги бе крачка пред нас. Където и да отидехме, винаги бе там преди нас. Изглеждаше непобедим. Навсякъде има влиятелни приятели и закрилници, които като него познават черната магия. Членовете на ложата му са едни от най-могъщите мъже на нашето време. Отне ми десетилетия, докато проумея, че един демон не може да бъде премахнат с човешки средства. Но сега вече съм наясно с това.
— Радвам се да го чуя — каза Пол и бързо погледна встрани. Под арката бяха изникнали двама, облечени в черно мъже с извадени шпаги. По дяволите! Люси се оказа права. Аластър изобщо нямаше намерение да удържи на думата си. — Носите ли писмата?
— Разбира се — отвърна лордът и извади от жакета си дебела връзка книжа, завързани с червен шнур. — Междувременно — до голяма степен благодарение на вас и вашата отлична информация — успях да вмъкна един мой добър приятел в редиците на пазителите. Сега той ежедневно ми съобщава важни новини. Например знаехте ли, че в момента графът отново пребивава в града? О, разбира се, че знаете! — Той претегли връзката с писма в дланта си, след което я подхвърли на Пол, който умело я хвана с една ръка.
— Благодаря. Сигурно сте поръчали да се направят копия.
— Не беше необходимо — отвърна Аластър арогантно. — А вие? Донесохте ли ми онова, което поисках?
Пол прибра връзката с писма в жакета си и вдигна във въздуха кафявия плик.
— Пет листа с родословното дърво на Де Вилърс, което започва от XVI век с Ланселот де Вилърс, първият пътуващ във времето, и свършва с Гидиън де Вилърс, роден през XX век.
— А родословието на жените? — попита лорд Аластър и гласът му прозвуча почти развълнувано.
— Също е тук вътре. Започва с Елейн Бърли и свършва с Гуендолин Шепърд. — Произнасянето на името му причини болка. Хвърли поглед към двамата мъже, които бяха останали под арката с шпаги в ръка, сякаш очакваха нещо. Скърцайки със зъби, трябваше да признае пред себе си, че вече подозираше какво бе то.
— Много добре. Тогава ми го дайте!
Пол се поколеба.
— Вие не спазихте уговорката ни — каза, за да спечели време и посочи двамата мъже. — Трябваше да дойдете сам.
Лорд Аластър проследи погледа му с равнодушно повдигане с рамене.
— Джентълмен с моето обществено положение никога не остава сам. Слугите ми ме придружават винаги и навсякъде. — Той пристъпи крачка напред. — А сега ми дайте документите! А аз ще се погрижа за всичко останало.
— А ако съм размислил?
— Безразлично ми е дали ще взема документите от вашите живи или мъртви ръце — каза лордът и постави ръка върху инкрустираната дръжка на шпагата. — Или казано по друг начин: дали ще ви убия преди, или след като ми ги дадете, за мен няма значение.
Пол също хвана дръжката на шпагата си.
— Вие се заклехте!
— Е, и? — извика лордът и издърпа оръжието си от ножницата. — Не можеш да се справиш с дявола с честни средства. Искам документите!
Пол отстъпи две крачки и на свой ред извади острието си.
— Не казахте ли, че не можем да бъдем победени с обикновени средства? — попита той и повдигна възможно най-присмехулно едната си вежда.
— Сега ще разберем дали е така — отвърна лордът. — En garde[69], демоне!
Пол с удоволствие би продължил с приказките, но лорд Аластър, изглежда, само чакаше подходяща възможност да му нанесе удар и пристъпи напред, явно твърдо решен да го убие. Лошото бе, че намерението му, в комбинация с брилянтните му умения на фехтовчик, не вещаеха нищо добро. И това стана ясно на Пол след по-малко от две минути, когато се оказа притиснат с гръб към стената. Беше парирал ударите колкото можа, беше се прикривал зад прострените чаршафи и бе опитал да притисне лорда в ъгъла. Напразно.