— О, госпожо Дженкинс — каза той. — Благодаря за чая. Можете да приключвате за днес. И моля заключете офиса.
Тя направи неодобрителна физиономия, но отвърна любезно:
— До утре, тогава.
Господин Джордж затвори вратата зад нея със силно изпухтяване и остави дебелите книги на масата.
— Така, ето ме и мен. Можем да започваме. С четирима присъстващи от вътрешния кръг не сме в правото си да вземаме решения, но утре ще сме почти в пълен състав. Както можеше да се очаква, Синклер и Хокинс са ангажирани, затова прехвърлиха правото си на глас на мен. Идеята е днес само ориентировъчно да определим насоките за действие.
— По-добре да седнем. — Фолк посочи към столовете, които бяха разположени в кръг около масата точно под дракона, и всички се настаниха.
Гидиън провеси редингота си върху облегалката на един стол точно срещу моето място и запретна ръкави.
— Искам още веднъж да отбележа, че не е нужно Гуендолин да присъства на този разговор. Тя е уморена и ужасно уплашена. Нека да елапсира и после някой да я закара до дома й.
„А преди това, моля, някой да поръча пица, с двойна порция кашкавал.“
— Не се притеснявай, Гидиън. Гуендолин просто ще има възможността накратко да ни разкаже впечатленията си — рече господин Джордж. — А после лично ще я придружа долу до хронографа.
— Всъщност не оставам с впечатлението да е ужасно уплашена — измърмори облеченият в черно доктор Уайт.
Робърт, малкото призрачно момче, стоеше зад облегалката на стола му и гледаше с любопитство към канапето, където Ксемериус се въргаляше.
— Какво е това нещо? — попита ме той.
Разбира се, аз не отговорих.
— Аз не съм нещо, а близък приятел на Гуендолин — отговори Ксемериус вместо мен и изплези език. — Ако не и най-близкият й. Тя ще ми купи куче.
Хвърлих един строг поглед на канапето.
— Случи се невъзможното — каза Фолк. — Когато Гидиън и Гуендолин са потърсили лейди Тилни, вече са ги очаквали. Всички тук присъстващи могат да потвърдят, че избрахме датата и часа на посещението напълно произволно. И въпреки това, Люси и Пол вече са ги очаквали. Не е възможно тази спънка да се дължи на чиста случайност.
— Това ще рече, че някой ги е уведомил за тази среща — рече господин Джордж, който разлистваше една от книгите. — Въпросът е кой?
— По-скоро кога — рече доктор Уайт, гледайки към мен.
— И с каква цел — допълних аз.
Гидиън веднага смръщи чело.
— Целта е очевидна. Нуждаят се от кръвта ни, за да я прочетат в откраднатия хронограф. Затова и водеха подкрепление със себе си.
— В хрониките не се споменава и дума за вашето посещение — каза господин Джордж. — А сте имали контакт с поне трима пазители, като не броим постовите на изходите. Можете ли да си спомните имената им?
— Прие ни лично първият секретар. — Гидиън отметна една къдрица от челото си. — Името му бе Бъргъс или нещо такова. Той каза, че братята Тимоти и Джонатан де Вилърс се очаква да пристигнат за елапсиране привечер, докато лейди Тилни вече е елапсирала сутринта. Мъж на име Уинзли ни закара с файтон до Белгравия. Той трябваше да ни чака пред къщата, но когато излязохме навън, файтонът беше изчезнал. Трябваше да се спасим, като тичаме, и да се скрием, докато дойде време за скока ни във времето.
Почувствах как се изчервявам, когато в съзнанието ми изникна споменът за скривалището ни. Бързо си взех една сладка и оставих косата ми да се спусне пред лицето.
— Докладът за този ден е изготвен от пазител от вътрешния кръг, някой си Франк Майн. Състои се само от няколко реда, като се споменава времето, протестното шествие на суфражетките[5] в Ситито и това, че лейди Тилни е пристигнала навреме за елапсирането. Не са споменати никакви особени произшествия, нито пък близнаците Де Вилърс, но пък по онова време те също са били членове на вътрешния кръг. — Господин Джордж въздъхна и затвори книгата. — Много странно. Всичко това говори за заговор в собствените ни редици.
— И основният въпрос си остава — откъде Люси и Пол са могли да знаят, че вие двамата ще посетите лейди Тилни в този ден и в този час? — каза господин Уитман.
— Уф! — обади се Ксемериус от канапето. — Множко идват имената, да ти се замае главата.
— Обяснението е очевидно — рече доктор Уайт, поглеждайки към мен.
Всички се взираха мрачно и замислено пред себе си, в това число и аз. Нищо не бях направила, но явно всички изхождаха от факта, че някога в бъдещето ще почувствам потребност — по каквито и да било причини — да издам на Люси и Пол кога ще посетим лейди Тилни. Всичко това беше ужасно объркващо и колкото повече разсъждавах по въпроса, толкова по-нелогично ми се струваше. И изведнъж се почувствах много самотна.